Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Измъкна изпод нея последните две писма от съпругата си и ги препрочете, като ги държеше с два пръста.

„… Скъпи, Тими понася всичко добре, така че не се безпокой за него. Всеки ден му «чета лекции», но се старая да не разбере, че го поучавам. Разбира се, съучениците му го вземат на подбив, но очевидно всички хора се радват на нещастието на ближния си — такава е човешката природа…“

Второто писмо започваше така:

„Скъпи Фил,

Току-що се връщам от среща с господин Магран — адвокатът, когото Дейвид препоръча, след като разбра, че си недоволен от Тутинг. Разговаряхме повече от час и той ми направи отлично впечатление. Предложенията му са разумни, не е прекален оптимист като Тутинг, който ме караше да се съмнявам в способностите му. Бях смаяна, когато бившият ти адвокат заяви, че не може да направи нищо повече. Очевидно бе забравил, че последната инстанция е Върховният съд, пък и аз повече не желая да бъде твой защитник. Платих му оставащите 500 долара и ако си съгласен, Магран ще се заеме с делото. Според него преписването на стенограмите от процеса и изпращането им във Върховния съд щяло да струва 3000 долара, но както знаеш, можем да си го позволим. Разбира се, той желае да разговаря с теб колкото е възможно по-скоро. По дяволите идиотските правила в този затвор; всяка неделя ми съобщават: «Затворник №37765 има провинения, поради което тази седмица свиждането с него е забранено». Доколкото разбрах от писмото ти, голямото ти провинение било, че не си се наредил на опашката в столовата. За бога, скъпи, постарай се да се подчиняваш на глупавия им правилник!

Магран обеща да пише лично на губернатора и да ти изпрати копие от писмото. Не бива да се тревожиш. И двамата с теб знаем, че скоро ще бъдеш на свобода. Не обръщай внимание на присъдата. Няма да останеш в затвора дванайсет години, а ще излезеш само след шест месеца…“

Картър се замисли. Хонорарът на новия адвокат щеше да бъде минимум три хиляди долара, а след като Хейзъл внесеше още толкова за преписа на стенограмите, парите им в брой щяха да се изчерпят. Всяка сума му се струваше астрономическа. Например седемдесетте и пет хиляди долара, които поискаха за освобождаването му под гаранция и които, разбира се, с Хейзъл нямаше откъде да вземат (Картър не искаше да се обръща за помощ към леля си Една). Къщата, която бяха купили за петнайсет хиляди, беше ипотекирана; олдсмобилът им струваше към две хиляди, но не можеха да го продадат, тъй като Хейзъл го използваше при пазаруване, както и всяка неделя, когато изминаваше близо петдесет километра, за да го посети (или да се опита да го посети) в затвора.

А сега ръцете му бяха осакатени. Това беше най-абсурдното от всичко, което го беше сполетяло. Дори да го подложеше на операция, доктор Касини не гарантираше нейния успех. Когато влезе в затвора, си бе въобразявал, че ще остане там само няколко седмици, които все някак ще изтърпи, и че скоро ще забрави неприятното преживяване, ала сега се оказваше, че е белязан за цял живот. Палците му бяха почти безчувствени и изглеждаха странно, тъй като под ставите се бяха образували вдлъбнатини. Вероятно хората с по-богато въображение веднага биха предположили причината за деформацията. Картър знаеше, че никога повече не ще раздава с лекота картите при игра на бридж, нито ще измайстори лък и стрела за сина си, пък и докато излезеше от затвора, Тими едва ли щеше да се интересува от лъкове и стрели.

Следващата неделя, няколко часа след като свалиха превръзките му, той побърза да пише на Хейзъл, като несръчно държеше писалката между показалеца и средния си пръст. За да оправдае странния си почерк, беше принуден да разкаже на жена си за случилото си, но все пак й спести кошмарните подробности и й съобщи, че е бил изтезаван само няколко часа, не почти две денонощия. Все още не можеше да повярва, че беше осакатен завинаги само защото незнайно по какви причини някой си Ханки му имаше зъб. Каква ли бе причината за омразата му? Дали защото не му беше показал снимката на Хейзъл? Още първия ден го бе попитал: „Женен ли си? Имаш ли нейна снимка? Дай да я видя“. А Картър любезно му беше отговорил, че ще му я покаже някой път. Съкилийникът му го обвини, че лъже и че изобщо няма фотография на Хейзъл. Може би още тогава трябваше да му я покаже и да спечели благоволението му, но беше пропуснал тази възможност. В портфейла си носеше цветна снимка на Хейзъл, на която тя беше фотографирана пред нюйоркското им жилище на Петдесет и седма улица. Беше усмихната, вятърът развяваше дългата й коса, на лицето й беше изписано типичното за нея замечтано изражение, поради което Картър предпочиташе тази снимка. Казваше си, че тъпанар като Ханки едва ли ще изпита естетическо удоволствие, ако види фотографията на млада жена, вдигнала до брадичката си кожената яка на палтото си.