Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Наблюдаваше непрекъснато сменящите се картини, като че бяха сцени от пиеса. Но театралният салон беше празен, той бе единственият зрител. Досега никой не беше присъствал на представлението и никой нямаше да го гледа. В болничното отделение цареше тишина, гласовете на затворниците не се чуваха чак дотук. С насмешка си каза, че осакатените палци са му помогнали за няколко дни да се спаси от ужасяващата действителност. Пъшканията на някой болен и тракането на подлогите бяха като музика в сравнение със звуците, които сутрин издаваха затворниците, докато използваха тоалетните, или с лудешкия кикот, подобен на женски смях, носещ се нощем от килиите, или пък с не по-малко отвратителните стенания на мъжете, които се самозадоволяваха. Картър се питаше колцина луди има измежду съдиите и съдебните заседатели, които са изпратили шест хиляди души в този затвор.

Изминаха още два дни, докато Картър проходи. Лекарят му донесе нови затворнически дрехи, които му бяха по мярка, за разлика от предишните. Все още се чувстваше немощен и това го плашеше.

— В реда на нещата е — опита се да го успокои Касини.

Той машинално кимна. Не можеше да преодолее смайването си от начина, по който лекарят говореше за Дупката.

— Вероятно намеквате, че същата… „процедура“ е прилагана и върху други затворници…

— О, да, върху неколцина. Не забравяй, че съм тук от четири години… Хей, не се мръщи така. Не съм казал, че съм съгласен с изтезанията. Напротив, няколко пъти съм писал на началника на затвора. Той винаги обещава да уреди въпроса, сетне уволнява някой надзирател или го премества на друга служба. — Касини отчаяно разпери ръце, сетне нервно намести очилата си и примигна. — Гарантирам, че ще се побъркаш, ако опиташ да водиш битка с градската управа. Самият аз няма да остана задълго тук. — Той кимна, сякаш да убеди себе си, което накара Картър да се усъмни в думите му. — Време е за поредната ти инжекция, нали?

Картър написа оплакване срещу Мууни и Чърнивър и го изпрати до управителя на затвора, който се казваше Джоузеф Пиърсън. Възнамеряваше писмото да бъде кратко и да излага най-същественото. Когато го прочете, не можа да сдържи смеха си — посланието беше истински шедьовър на лицемерието. То гласеше:

„Драги господин управителю Пиърсън,

Бих искал да ви уведомя, че следобед на 1 март бях заведен в едно от подземните помещения, където ме обесиха за палците. Висял съм така около четирийсет и осем часа. Когато припадах, ме свестяваха със студена вода. В резултат ръцете ми са осакатени. Надзирателите, които ме изтезаваха, са господата Мууни и Чърнивър. Моля ви да вземете отношение по случая.

Искрено Ваш: Филип Картър (№37765)

P. S. Ще ви бъда благодарен, ако ми изпратите списък на правилата в затвора, за да избегна бъдещи провинения.“

Беше чул от другите затворници, че началникът Пиърсън чете абсолютно всички писма, но никога не им отговаря. Все пак пусна посланието си в кутията с надпис: „Вътрешна поща“ и зачака, като си казваше, че трябва да прояви търпение и да не се отчайва. Въпреки че Хейзъл се опитваше да го успокои, той знаеше, че му предстои дълга и мъчителна битка. Най-радостното бе, че благодарение на намесата на доктор Касини в неделя най-сетне щеше да види съпругата си. Само след седемдесет и два часа щеше да поговори с нея двайсет минути. Настроението му беше приповдигнато. С насмешка си казваше, че не могат да го убият до неделя, следователно нищо не ще му попречи да види Хейзъл. Докато беше в лечебницата, нямаше никакви провинения, тъй като не излизаше от стаята си, освен да използва тоалетната.

Препрочете „Брулени хълмове“ и писа на жена си:

„Скъпа моя,

Представяш ли си как седя в затвора и чета Емили Бронте? Положението не е толкова трагично, нали? Моля те, не се тревожи и най-вече не се ядосвай излишно. През първите седмици тук изпитвах неописуем гняв и какво спечелих? Безброй «черни точки» и омразата на надзирателите. Повтарям, че е по-добре да въздържаш гнева си. Постъпвай като йогите или като онези, които оказват пасивна съпротива. Помни, че ни предстои да се справим с неумолимата съдебна система.

Радвам се, че Тими вече чете по-гладко, също че вече не му се подиграват в училище. Сигурна ли си, че не те лъже? Боя се, че синът ни е доста потаен. Бъди нащрек, ако се мръщи и мълчи, когато го разпитваш. Моля те да не криеш нищо от мен. Следващото писмо ще изпратя на него, но междувременно му кажи, че се гордея с него, задето достойно ме замества вкъщи. Особено при почистването на снега. Знам колко е трудно да ринеш сняг, когато се е натрупал на тротоара.