Патриша Хайсмит - Стъклената килия

И аз помагам на болните, доколкото мога — разнасям подлоги и изпълнявам още няколко не по-малко приятни задължения. Не се безпокой за ръцете ми. Както сама виждаш, вече не пиша толкова грозно. Обичам те, скъпа.“

Въпреки твърденията му, писанието го изморяваше, буквите бяха доста разкривени и на разстояние една от друга.

— Рейн Картър — тревожно промълви негърът. — Рейн Картър…

Картър се приближи до леглото му, хвана между дланите си подлогата, поставена на масичката до леглото, и я пъхна под завивките.

— Благодаря, сър.

— Няма защо — промърмори той, въпреки че чернокожият не можеше да го чуе.

В неделя се избръсна по-грижливо отвсякога. Още едно от предимствата на пребиваването му в лечебницата бе, че можеше да се бръсне и да се къпе всеки ден, вместо два пъти седмично да ходи под строй на баня и на бръснар. На обяд отново взе душ и излъска тежките си обувки. Не беше полагал толкова усилия за външния си вид от деня на сватбата си, но реши да не споделя мисълта си с Хейзъл, защото шегата би могла да й се стори безвкусна. Изглади и широките си панталони в малкото помещение, където имаше ютия, дъска за гладене и умивалник. Сетне облече бяла риза, каквато затворниците можеха да носят в неделя, когато имаха посетители. Ризата беше с къси ръкави и яката й се закопчаваше прекалено високо (вратовръзките бяха забранени, вероятно за да не се обесят осъдените на тях), но поне беше бяла, за разлика от отвратителните униформи в телесен цвят.

Застана пред огледалото до вратата на лечебницата и опита да се види с очите на Хейзъл. Под неговите очи имаше сенки, макар и не тъмни. Лицето му беше измършавяло. Изглеждаше състарен най-малко с пет години. Дори устните му бяха изтънели и по-опънати, а главата му — по-тясна, но илюзията вероятно се създаваше от ниско подстриганата му коса. Втренчи се в огледалото и му се стори, че сините очи принадлежат на непознат: в тях се четеше умора и подозрителност.

Доктор Касини се приближи и го тупна по рамото.

— Много си се издокарал, Филип.

Картър кимна, усмихна се и ненадейно сърцето му лудо затуптя от възбуда. Изпълни го прекрасно предчувствие, сякаш се беше върнал във времето и отиваше на среща с Хейзъл. Представи си как пътува с такси до Грамърси Парк, сложил букета на скута си, после се втурва нагоре по стълбата пред дома на любимата си, като взима по две стъпала наведнъж… а Хейзъл отваря вратата с кръглата пиринчена дръжка, преди още да е почукал.

— Да ти сложа ли инжекция?

— Не, добре съм, благодаря. — Пръстите започваха да го понаболяват, но часът бе едва дванайсет и половина. Бяха му инжектирали морфин в десет и той се надяваше, че въздействието му ще продължи до два без десет, когато свиждането щеше да е приключило. Ала след половин час болките се усилиха и той се изкуши от мисълта да помоли Пит да му инжектира нова доза. Все пак се въздържа, тъй като беше твърдо решен да не взема опиати преди срещата със съпругата си. Все пак накара санитаря да бинтова ръцете му, за да не я изплаши.

Слезе с асансьора. Носеше пропуск, подписан от доктор Касини и от надзирателя Кларк, който отговаряше за болничното отделение. Наложи му се три пъти да показва пропуска за нов подпис, докато стигна до Блок A, в началото на който се намираше входът към помещението за свиждания. Когато го наближи, почувства, че краката му се подкосяват.

Внезапно забеляза Ханки, който вървеше пред него и вероятно се беше запътил към килията си. Картър забави крачка, за да не го задмине; не искаше бившият му съкилийник да го види. Докато вървеше към решетките, се опита да надникне през тях, но така и не различи Хейзъл сред хората в чакалнята. В това помещение, което предпочитаха да наричат фоайе, имаше скамейки като в църква, разделени от широка пътека. В дъното, до външната врата, бяха поставени автомати за продажба на кафе, шоколади и дъвки. Между затворническия блок и чакалнята имаше пространство с размери около шест квадратни метра, наречено „клетката“, тъй като двете му стени бяха заменени с решетки. „Клетката“ винаги се охраняваше от двама надзиратели, никога не отваряха едновременно двете врати, нито пък допускаха посетител в помещението, когато в него се намираше затворник, дори ако последният предаваше на надзирателя чувала с писмата за изпращане.

Картър отдалеч забеляза Хейзъл. Съпругата му тъкмо подаваше пропуска си на надзирателя в чакалнята. Сърцето му лудо затуптя, но той извърна глава, за да не бъде обвинен, че е гледал през решетките.