Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— Забравих ги. Няма значение, не ми се пуши — излъга той и се загледа в нея, докато тя палеше цигарата си. Забеляза, че дълбока бръчка прорязва гладкото й чело. Хейзъл имаше прекрасна кожа и днес му се струваше неземно красива, сякаш беше рисунка върху платно или върху стъкло. Страните й бяха поруменели, а устните й бяха розови, макар че не носеше червило. Картър си помисли, че съпругата му има най-прекрасните устни, които някога е целувал. Запита се дали е позволила и дали ще позволи и на Съливан да я целува.

— Как се казват надзирателите? — попита тя. — Предполагам, че си се страхувал да ги споменеш в писмото си.

Той машинално се огледа и отговори:

— Не ме беше страх, но ми хрумна, че цензорите ще ги изрежат. Сега ще ти ги кажа: Мууни и Чърнивър.

— Мууни и… — Тъмносините й очи се втренчиха в него.

— Чър-ни-вър.

— Ще ги запомня. Най-важното в момента е лекарското заключение. Поискай го незабавно. Рентгеновите снимки могат да почакат. По-късно ще приложим и тях.

— Добре, скъпа. — Опитваше се да си спомни някоя забавна случка, с която да я разсмее. Докато беше в лечебницата, бяха възникнали няколко комични ситуации, но сега сякаш бяха заличени от паметта му. Усмихна се и каза:

— Сигурно както винаги ще вечеряш със Съливан.

— Както винаги ли? — Тя отново се намръщи.

— Ами… нали днес е неделя. Винаги се срещате в неделя вечер, нали?

— Не „винаги“, Фил. Съобщавала съм ти за всяка наша среща и дори съм ти разказвала за какво сме разговаряли и какво е било менюто.

Беше права и Картър млъкна. Все пак не можеше да забрави намеците, които Гауил беше направил в последното си писмо, макар да си казваше, че онзи сигурно преувеличава или си измисля какво ли не.

— Никога не си споменавал за храната тук — обади се Хейзъл.

Думите й го накараха да се поусмихне.

— Мисля, че няма да ти хареса. Ядем свински бузи… — Той млъкна и мислено добави, че им дават още какви ли не гадости, за които затворниците имаха специални названия.

— Поне на мен можеш да се оплачеш — промълви тя. — Бих дала всичко, за да споделя неволите с теб.

Болката ставаше все по-нетърпима и Картър се страхуваше, че ще загуби съзнание. Побърза да отговори:

— Дори не искам да си представям, че си в затвора. Не желая да научиш подробности за живота ми тук, защото ще се отвратиш. Понякога дори не искам да гледам снимката ти — имам чувството, че ще те омърся.

Тя изненадано вдигна глава и в очите й проблесна страх.

— Скъпи…

— Не ме разбирай погрешно — държа на посещенията ти. — Едри капки пот се стичаха по лицето му.

— Две минути до края на свиждането — обади се надзирателят.

Картър невярващо погледна часовника и видя, че действително са изминали осемнайсет минути.

— Господин Магран каза, че вече е писал на управителя на затвора за онова, което са ти направили…

— Няма да получи отговор — побърза да я прекъсне той.

— Защо? Нали е длъжен да отговори на твоя адвокат?

— Изразих се неточно — каза Картър, опитвайки се гласът му да не издаде тревогата му. — Ще пише на Магран, но съм сигурен, че няма да спомене нито дума за изтезанието.

Хейзъл закърши пръсти.

— Ще видим. О, миличък, как ми се иска да хапнеш нещо, приготвено от мен!

Той се засмя и се почувства така, сякаш някой го беше ударил право в сърцето.

— Тук има един старец на име Мак, който наближава седемдесетте. Не говори за нищо друго, освен за гозбите на жена си — ябълков сладкиш, телешко задушено, палачинки. — Той избухна в смях и раменете му се разтърсиха. Хейзъл също се засмя и лицето й сякаш се преобрази. — Знаеш ли кое е най-забавното? — Той избърса сълзите си. — Всички се оплакват колко им липсва сексът със съпругите и любовниците им, а дядкото се жалва от липсата на домашна храна. Прекарва цялото си свободно време в изработване на макети на кораби. Всъщност, откакто съм тук, работи само върху един макет, който е дълъг метър и половина, и съкилийникът на стареца протестира, че заемал прекалено много място. Килията му ехей там. — Той посочи надясно, сякаш помещението се виждаше.

— Край на свиждането! — провикна се надзирателят.

Картър бавно се изправи, без да откъсва поглед от Хейзъл.

Тя също стана. Още няколко секунди и щеше да си отиде.

— Миличък, това е първият човек, за когото ми разказваш. Искам да го правиш по-често, съобщавай ми всички подробности в писмата си. Довиждане до следващата неделя. — Изпрати му въздушна целувка, обърна се и излезе.