Патриша Хайсмит - Стъклената килия

„Не му вярвай, изобщо не му вярвай“ — повтаряше си Картър, но все пак промълви:

— Не те разбирам.

— Не се опитвай да ме преметнеш. Мисля, че всичко ти е ясно, но ако искаш, мога да ти съобщя някои подробности. Съпругата ти е изключително привлекателна жена.

Картър си спомни, че по време на празненство в дома на Съливан Гауил прекали с пиенето и започна да ухажва Хейзъл. Опита се да я прегърне през кръста, преобръщайки нечия чиния, при което закопчалката на гърба на бялата рокля на Хейзъл се отвори. Въпреки че от онази вечер беше изминало доста време, Картър отново изпита желанието да забие юмрука си в челюстта му. Тогава беше разбрал, че съпругата му също е разгневена, но погледът й сякаш го предупреждаваше да не предприема нищо. И той се бе подчинил.

— Моля, съобщи ми подробностите — обърна се към Гауил, докато пръстите му машинално мачкаха кибритената кутийка. — Ако изобщо знаеш нещо конкретно.

— Съливан почти не излиза от дома ти. Какво по-конкретно от това? Дори съседите са го забелязали. Нима никой не ти го е намекнал в писмото си?

Беше получил две писма от семейство Еджъртън, които живееха най-близо, но те не споменаваха за честите посещения на Дейвид. Внезапно му хрумна, че домът му не се вижда от тяхната къща.

— Честно казано, не.

— Ами… — Гауил се поколеба, сякаш не му беше приятно да говори на тази тема.

Картър стисна още по-силно кибритената кутийка и се сопна:

— Доколкото разбирам, осъждаш и съпругата ми.

— О, не-е-е — изрече събеседникът му с провлечен южняшки акцент. — Осъждам единствено Съливан. Смятам го за абсолютен мръсник и съм готов да го заявя на всеослушание. Външността му е привлекателна, това е всичко. Възпитан е, облича се с вкус. Голям хитрец е. — Той махна с ръка и добави: — Бих казал, че се опитва да сваля жена ти. Дори съм сигурен.

— Благодаря, че ми го каза. Само че имам пълно доверие на съпругата си. — Искаше да придружи думите си с усмивка, но не успя.

Гауил презрително изсумтя и на Картър му идваше да го удари през стъклената стена.

— Предлагам да сменим темата и да говорим за по-приятни неща. Дрексъл ще ти плаща сто долара седмично, докато си в затвора и докато изтече договорът ти. В петък вечерта с него разговаряхме надълго и нашироко за теб.

Картър изненадано го изгледа. Алфонс Дрексъл беше президент на „Трайъмф“. По време на делото не бе взел ничия страна, а когато го бяха принудили да застане на свидетелското място, беше изрекъл с явно нежелание: „Доколкото ми е известно, той е работил съвестно за моята фирма. Ако ме питате дали е присвоил парите или част от тях, ще ви кажа, че нямам мнение по въпроса“.

— Много мило от страна на господин Дрексъл — промърмори Картър. — Ще ми разкажеш ли по-подробно?

— Всъщност почти през цялото време говорих аз — усмихнато заобяснява Гауил. — Успях да убедя шефа, че Уоли Палмър е мошеник и че парите са присвоени единствено от него… намекнах, че не е бил достатъчно убедителен на процеса, за да помогне на един невинен човек, и го накарах да изпитва чувство за вина. Навярно иска да успокои гузната си съвест, като ти дава някаква заплата. Предложих му този вариант, защото смятах, че парите няма да ти бъдат излишни.

Картър се питаше дали Гауил казва истината. Очевидно искаше да си припише всички заслуги за промененото отношение на Дрексъл. Но защо? Дали защото е бил съучастник на Палмър? Причината беше неизвестна. Всички знаеха, че двамата не бяха особено близки, но това не доказваше нищо. Единственото доказателство, което съдът щеше да признае, бяха чековете, които Палмър евентуално е връчвал на Гауил.

— Много благодаря — промълви Картър. — Хейзъл също ще бъде много доволна.

— Много пъти съм разговарял с шефа по този въпрос. — Гауил погледна бинтованите му ръце и поклати глава. — Жена ти казва, че пръстите още те болят.

— Така е.

— Гадна работа. Дават ли ти болкоуспокояващи?

— Да, морфин.

— Нима? Лесно е да се пристрастиш към този боклук.

— Зная. Лекарят обеща да спре инжекциите и да опита с демерол.

Гауил кимна.

— При всяка далавера има изкупителна жертва и този път „честта“ се падна на теб.

Картър смръщи чело и се втренчи в мръсния метален пепелник пред себе си. Какво ли означаваше всичко това? Дали Дрексъл го смяташе за напълно невинен, или пък мислеше, че е взел половината от присвоената сума? Защо не му беше писал? Може би се страхуваше, че писмото ще послужи като веществено доказателство. Внезапно установи, че Дрексъл му напомня за Джеферсън Дейвис — сбръчкан старец с непредсказуемо поведение.