Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Картър знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Прекоси коридора и се отпусна на дървената скамейка. Надзирателят се върна след около четирийсет и пет минути и му нареди:

— Хайде, влизай. Ей сега ще донесат походно легло.

Картър се върна в килията. Озърна се, питайки се къде да остави вещите си. Сложи вързопчето с дрехите си в ъгъла до вратата, сетне приседна на долния нар.

След малко непознат затворник внесе походното легло. Картър се опита да му помогне, ала превързаните му ръце бяха непохватни.

— Не се притеснявай, приятел — успокои го младият тъмнокос затворник, който приличаше на италианец, сетне ловко разпъна леглото, сякаш беше правил това много пъти. — Да не би да са те изтезавали? — прошепна.

— Да.

Младежът крадешком погледна към полуотворената врата на килията и заяви:

— Много любезно от страна на мръсниците, че са те превързали… Надявам се съкафезникът ти да е готино копеле, което да ти помага с кревата.

— Благодаря. Много благодаря.

— Приятно ми беше. Аз съм Джо от Блок B.

— Името ми е Картър. Радвам се, че се запознахме.

Младежът си отиде.

Картър изгълта една таблетка, като пусна чешмата и пи вода от шепата си. Отново седна на нара и зачака въздействието на хапчето. Изминаха десет минути, но болката не стихваше. Навярно Касини го беше измамил: дал му беше безвредни таблетки вместо болкоуспокояващи. Мислено го изруга и погледна часовника си. Беше 11.05. След десет минути затворниците щяха да изпълнят коридорите, напускайки работните си места, за да обядват. На раздяла доктор Касини му беше казал: „Ако почувстваш, че не можеш да издържиш без инжекция, помоли някого от надзирателите да ти даде пропуск за лечебницата“. Ала Картър не знаеше дали човекът от охраната ще удовлетвори молбата му, след като нямаше писмено потвърждение от лекаря. Изгълта още една таблетка, надявайки се да притъпи болките му, и излезе от килията.

Коридорът беше празен, с изключение на дежурния надзирател. Оказа се, че това е Чърнивър. Когато видя Картър, очите му се разшириха от изненада. Може би мислеше, че килията е празна, или пък затворникът му беше заприличал на призрак, излизащ от гроб.

— Бих искал да получа пропуск за болничното отделение — промълви Картър.

— Какво ти е?

— Изпитвам силни болки. Доктор Касини ми каза да отивам в лечебницата винаги когато имам болки.

Продълговатото лице на надзирателя сякаш се удължи още повече, когато той невярващо смръщи чело.

— Значи си се върнал в зоопарка, а?

— Да, сър, но ми е разрешено да отивам в лечебницата, ако ми се наложи…

Чърнивър злобно се усмихна, обърна се и тръгна към „клетката“. Премина малкото помещение и изчезна зад двойните решетки.

Картър се колебаеше как да постъпи. Стоеше по средата на блока. Би могъл да измине краткото разстояние до асансьора, но не знаеше дали обслужващият ще се съгласи да го качи без пропуск за болничното отделение, макар че видът му навярно издаваше страданието му. След няколко минути коридорът се изпълни със затворници, които се връщаха от работа, и Картър вече не можеше да види дали Чърнивър се връща или пък дали Ханки и другият човек са влезли в килия №9. Страхуваше се, че Ханки не ще си направи труда да провери чии са вещите на нара му. А щом види походното легло, ще побърза да изхвърли в коридора вързопчето на натрапника. Картър си представяше как някой грабва книгите, писмата му и снимката на Хейзъл. Чувстваше, че всеки миг ще припадне от нетърпимата болка. Беше изгубил надежда, че ще получи пропуск. В момента Чърнивър може би пиеше кафе, застанал до автомата в чакалнята.

— Здрасти, Карт! — бодро се провикна някой, ала когато Картър вдигна глава, видя само отдалечаващи се затворници. Трескаво се огледа за друг надзирател, сетне се вкопчи в решетките на най-близката отворена врата. За миг зърна смаяното лице на някакъв негър, който му говореше нещо, после загуби съзнание.

Когато се свести, видя, че е на походното легло. Ханки го наблюдаваше, сложил юмруци на кръста си. Висок чернокож затворник, който беше ококорил толкова широко очи, че бялото им сякаш блестеше върху тъмното му лице, стоеше в долния край на леглото. Картър усети, че челото и косата му са мокри, но не знаеше дали се е изпотил, или са го заливали с вода.

— Върнал си се, а? — продума Ханки.

Картър чуваше думите, но не разбираше значението им. Успя да стане и промърмори:

— Трябва да отида в лечебницата.

Пристъпи към вратата, негърът и някакъв друг затворник, който наблюдаваше любопитната гледка, побързаха да се отдръпнат. Залитайки, той излезе в коридора и се заклатушка към асансьора. Ала пътят му беше препречен от потока мъже, които отиваха към трапезарията. Блъскаше се в тях и получаваше юмруци, които го запращаха и ръцете на следващата редица затворници. Дочуваше гневни викове.