Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— Сантос! — извика надзирателят, който стоеше до вратата, през която пропускаха затворниците.

— Тук! — Някакъв мъж тромаво се запъти към вратата.

— Колиган!

Затворниците в коридора намръщено и с известна доза завист наблюдаваха как „колегите“ им, облечени с бели ризи, щастливо се усмихват и бързат към помещението за посетители.

— Картър!

Надзирателят взе пропуска му, подписа го и му направи знак да продължи през вратата. Картър заслиза по оскъдно осветеното стълбище, което водеше към дълго помещение, разделено от стъклена стена с тясна полица с височината на маса. От двете страни на стената бяха подредени обикновени дървени столове, повечето от които вече бяха заети. Входът за посетителите беше от другата страна на стъклената „бариера“. В четирите ъгъла на помещението стояха въоръжени надзиратели. Картър се приближи към преградата, като търсеше с поглед Хейзъл.

Забеляза как тя влезе през вратата за посетители и без да откъсва очи от нея, тръгна към свободния стол от другата страна на стъклото и посочи към него, като същевременно успя да намери стол и за себе си. Жена му носеше синьото си вълнено палто и пъстър шал около врата. Цветовете се сториха необикновено ярки на Картър, сякаш наблюдаваше екзотична птица. Хейзъл се усмихваше, ала погледът й беше тревожен. Не откъсваше очи от ръцете му.

Той също се усмихна, сви рамене и заяви:

— Не се притеснявай, не ме боли… Изглеждаш великолепно. — Стараеше се да говори високо и отчетливо, тъй като стъклената преграда отчасти заглушаваше гласа му.

— Какво казва лекарят? Има ли някаква промяна? — попита Хейзъл.

— Не. — Той преглътна и погледна към часовника. Седеше като на тръни. Знаеше, че двайсетте минути ще изминат много бързо, а хабеше скъпоценното време в мълчание. Стигаше му и това, че вижда съпругата си. След няколко секунди попита: — Как е Тими?

— Добре е. — Тя навлажни с език устните си. — Отслабнал си.

— Нищо работа — само един-два килограма.

— Господин Магран обеща, че днес ще те посети. — Гласът й му напомняше за прохладна, кристалночиста вода. Цели шест седмици не беше чувал женски глас. Повтори, че изглеждала прекрасно, и гневно изгледа човека вляво от себе си, който разговаряше с мъж в черен костюм — вероятно неговия адвокат. Затворникът нетърпеливо повтаряше:

— Не знам, изобщо не знам. Защо все това ме питате?

Гласът му почти заглушаваше думите на Хейзъл.

— Лекарят определи ли диагнозата ти? — попита тя.

— Ами… още не бил сигурен. Трябвало да направи допълнителни рентгенови снимки…

— Значи състоянието ти е по-лошо, отколкото ми съобщи, нали?

— Нямам представа, скъпа. Нещо не е наред със ставите…

В едно от писмата си Хейзъл беше настояла да й съобщи имената на надзирателите, които го бяха изтезавали. Писала бе още: „Физическите мъчения са абсолютно забранени и незаконни в наше време“. Фразата „абсолютно забранени“ му се беше сторила абсурдна предвид на онова, което бе видял в затвора. Какво би казала Хейзъл, ако знаеше за стареца в Блок A, чиито зъбни протези се бяха счупили и тъй като нямаше кой да му ги залепи, той се хранеше само със супа? Нима отношението към него беше „законно“? Усети, че се задушава и че всеки момент ще се разридае. „Бих дал всичко на света да отпусна глава на скута на съпругата си“ — помисли си и изпъна гръбнак.

— Ще помоля Касини да побърза със заключението си.

— Дейвид твърди, че заключението ще му бъде от полза — заяви Хейзъл.

— Дейвид ли? Мислех, че е необходимо на Магран.

— Скъпи, нима забрави, че Дейвид също е адвокат? Той обеща лично да връчи документа на губернатора. Сигурна съм, че ще го стори по-бързо от Магран…

— Искам да знам кой от двамата е мой защитник! — прекъсна я той и погледна към ръцете си, които машинално беше свил в юмруци. Палците му пулсираха, сякаш всеки миг от тях щеше да бликне фонтан от кръв. — Чух, че често се срещаш със Съливан — добави и изражението на Хейзъл му подсказа, че е успял да й причини болка.

— Знаеш за всяка наша среща, Фил. Ако не беше той, щях напълно да се отчая. Вярно е, че всички съседи ми се обаждат по телефона или се отбиват у дома, но не могат да ми помогнат. Дейвид поне познава законите…

— Май ще е по-добре да ги забравим.

— Кое?

— Законите. Къде е правосъдието? Каква полза от него?

Тя въздъхна.

— О, скъпи, не говори така. Знам, че си уморен и изпитваш болка. — С треперещи ръце извади цигарите от чантата си и понечи да подаде пакета на Картър, но се досети, че ги разделя стъклената преграда. — Нямаш ли цигари?