Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— … с маркуча ли? — прошепна Чърнивър.

— Друго съм намислил. Професоре, спри. Влизай в килията.

Стояха пред помещение без врата, с висок портал. Картър се подчини на заповедта. Откъм съседната килия дочу стенание, последвано от подсмърчане. Мисълта, че не е сам в подземието, му подейства успокояващо. Килията беше огромна в сравнение с онази, която обитаваха с Ханки, но нямаше легло, нито стол или умивалник. В средата на пода се виждаше отводнителен канал. Тъмносивите метални стени бяха покрити с ръжда. Картър забеляза, че от тавана висят две вериги, към които бяха прикрепени ремъци.

— Дай си ръцете — изръмжа Мууни.

Картър протегна ръце.

Пазачът свали белезниците и се обърна към колегата си:

— Чърни, приятелю, изнамери ми някакъв стол.

— Слушам, сър. — Чърнивър излезе, като преди това извади фенерчето от джоба си. След минута се върна с дървен стол, подобен на масичка, и го постави под веригите.

— Качвай се — нареди Мууни на затворника.

Картър се качи, последван от пазача, после вдигна ръце, преди да са го подканили. Едва сега забеляза, че отвътре ремъците са с гумена „подплата“ и че могат да бъдат пристягани, тъй като на всеки сантиметър имаше дупка.

— Палците! — излая Мууни.

Картър покорно разпери палците си, сетне с ужас осъзна какво ще последва. Пазачът пристегна ремъците около пръстите му. Слезе и нареди:

— Ритни столчето.

Ала Картър стоеше на пръсти и не можеше да изпълни заповедта.

Мууни ритна столчето, което се плъзна встрани и се преобърна. Затворникът увисна във въздуха. Усети пареща болка, която с всеки изминал миг ставаше все по-нетърпима. Кръвта нахлу в палците му. Пазачите бяха зад него и той очакваше всеки момент върху гърба му да се посипят удари.

Мууни се изкиска, сетне го ритна в бедрото. Тялото на Картър се залюля като махало, като леко се завърташе. Последва ритник в кръста му. Той едва се сдържа да не изстене и затаи дъх. Потта се стичаше покрай очите му и образуваше вадички по челюстта му. Ушите му бучаха. Подуши цигарен дим. Питаше се колко време ще виси така. Нямаше представа колко минути са изминали. Може би пет? Или петнайсет? Страхуваше се, че след няколко секунди ще закрещи. „Няма да го направиш!“, каза си. — „Не бива да доставяш удоволствие на куките!“ Мускулите на гърба му започнаха да потръпват. Задушаваше се. За миг му се стори, че се дави, все едно, че потъваше в дълбока река. Сетне силното бучене в ушите му заглуши гласовете на пазачите.

Усети нов удар в гърба. Върху каменния под се плисна вода, дочу се трополенето на преобърната метална кофа. Струваше му се, че наблюдава всичко на забавен кадър. Тялото му сякаш беше натежало, внезапно му се стори, че Чърни и Мууни го дърпат за краката.

— О, Хейзъл — промърмори той.

— Коя е Хейзъл? — попита Чърнивър.

— Жена му. Този тип всеки ден получава писмо от нея.

— Е, днес няма да го огрее.

Картър усети, че очите му изскачат от орбитите. Опита се да примигне. Очните му ябълки като че бяха добили огромни размери. Представи си как Хейзъл тревожно крачи напред-назад в килията му, кърши ръце, от време на време поглежда към него и казва нещо, което той не може да чуе.

Внезапно му се стори, че се намира в съдебната зала. Спомни си за Уолъс Палмър. Уолъс Палмър беше мъртъв.

„Какво мислите, че е направил с парите?… Господин Картър, вие сте интелигентен човек, инженер, нюйоркчанин, комуто не е чужд светският живот. (Ваша милост, този въпрос няма нищо общо с делото!) Не можете да ме убедите, че не сте знаели съдържанието на документите, които сте подписвали.“

„Подписвах разписки и фактури. Не знаех точната цена на материалите, пък и това не ми влизаше в работата. Палмър беше предприемачът. Спокойно би могъл да подправи цените, след като разпишех документите… Нямах представа, че строителните материали, с които работим, са долнокачествени…“

„Къде са парите, господин Картър? Къде скрихте двеста и петдесет хиляди долара?“

Хейзъл застава на свидетелското място и заявява: „Със съпруга ми винаги сме имали обща банкова сметка… Никога не сме имали тайни, когато е ставало въпрос за пари… за пари…“.

— Хейзъл! — извика Картър и пред очите му притъмня.

Усети как изливат отгоре му няколко кофи вода.

Гласовете зад него сякаш нашепваха монотонно. Разнесе се смях. След миг звуците заглъхнаха и той отново беше обгърнат от тишина. Осъзна, че монотонните гласове са въображаеми и всъщност кръвта пулсира в ушите му. Хрумна му, че палците му сигурно са се удължили с петдесетина сантиметра. Не, не беше мъртъв. Умрял бе Уолъс Палмър. Не би могъл да признае вината си, защото бе мъртъв. Беше паднал от скелето на третия етаж и се беше стоварил до машината за разбъркване на цимент. Сега училищната сграда беше готова. Картър сякаш я виждаше: подковообразна четириетажна постройка, на покрива й се развяваше американското знаме. Ала беше изградена от лошокачествени материали, водопроводната инсталация не работеше, мазилката беше започнала да се напуква още преди завършването на сградата. Картър виждаше какво става и няколко пъти беше разговарял с Гауил и Палмър за строителните материали. Палмър го бе успокоил, че няма причини за тревога: училищната управа била решила да икономиса средства и строителната организация се подчинявала на изискванията. По-късно се разнесе мълва, че постройката е нестабилна, и „комисията по безопасност“, или както там я наричаха, забрани достъпа на деца в сградата под предлог, че всеки момент може да се срути. Оказа се, че в действителност училищната управа е платила за най-висококачествени материали и всички се питаха кой е виновникът за лошото строителство. Главният виновник беше Уолъс Палмър, навярно и други служители на „Трайъмф“ бяха бръкнали в кацата с меда — например Гауил, който със сигурност е знаел какво става, — но погледите на всички бяха обърнати към Филип Картър, който беше главен инженер на обекта и работеше в тясно сътрудничество с Палмър. Освен това не беше местен жител, а хитър нюйоркчанин, който бе решил да натрупа състояние за сметка на наивните южняци; беше нарушил професионалната етика; съдебните власти го бяха набелязали за изкупителна жертва. Прокурорът бе заявил: „Училището ще остане празно, докато първата буря го разруши напълно. Нека всички да видят това позорно творение, което излезе прекалено скъпо на нашите данъкоплатци“.