Нино Ричи - В стъклената къща

— Къде сме сега? — шепнешком ме попита Кристъл.

Внезапно се досетих, че тя никога не бе виждала нашата ферма и не знаеше къде живея. Твърде малко знаеше за моето семейство и за целия ми предишен живот.

— Тук живея — сковано й обясних аз. Но тя се засмя:

— Е, хубаво местенце си имаш. И доста просторно.

Поведох я в тъмнината към вратата, която отвеждаше в оранжерията. Искаше ми се да грабна някое одеяло или поне кат стари дрехи от стаята на баща ми, за да ги постеля на земята, но навреме се досетих, че така ще издам намеренията си.

Вътре в оранжерията заради лунната светлина по стъблата и най-вече по листата на растенията имаше светли петна, те се белееха като при слана и приличаха на украса в някаква вълшебна стъклена къща.

— Ама това тук е ужасно диво място — прошепна Кристъл. — Нещо като в Африка.

Така се случи, че тя може би бе взела съвсем на сериозно това, което досега й бях наприказвал и си мислеше, че съм я довел само за да й покажа къде и как живея. Толкова зле бях подготвил всичко, като я бях довел тук съвършено ненадейно, че сега си блъсках главата как да прикрия намеренията си и в същото време да спечеля одобрението й. В този напрегнат момент ми се стори невъзможно отново да възстановя онази стопляща близост, която се бе установила между нас в кабината на пикапа. Това, че се подчиняваше тъй безпрекословно на желанието ми да я водя с мен, превръщаше Кристъл в някакво препятствие или по-скоро тежест. И все пак това се случваше въобще, без да си е загубила ума, тъй като тя живееше със своята собствена версия за ставащото, отказвайки просто да се остави на моята воля и да повярва в скалъпената версия, която пазех за този решаващ миг.

Поведох я в тъмнината в дъното на една от лехите, като си казах, че можем просто да се излегнем върху сламата. Но не успях да измисля как да я убедя, че най-добре ще е да се проснем връз мръсната, влажна и вдигаща пара сламена постеля с нашите най-хубави дрехи.

— Къде отиваме? — отново прошепна Кристъл, с интонация, издаваща, че й е забавно. Или пък просто беше напълно слисана.

Спряхме се сред растенията, които ни обграждаха като стена. Въздухът тегнеше от влага, а заради оборския тор и нахвърлената слама вонеше като в конюшня.

— Исках само да те доведа тук.

Започнах да я целувам така, както стояхме прави, а ръцете ми плахо шареха по тялото й, докато се опитвах да възвърна предишната си възбуда, само че сега исках единствено този миг да бе отминал, да е извън мен, за да мога спокойно да се прибера в дома си и да се скрия в леглото си. В този момент дочух далечен шум и внезапно си представих лицето на баща ми, отварящ вратата на оранжерията, как включва лампите и се отправя направо към края на лехата, където сега се спотайвахме двамата с Кристъл. Но след това всичко се случи много бързо. В мрака аз някак успях да смъкна пликчетата на Кристъл до коленете й, след което дойде ред и на моите гащи. И тогава, сред плетеницата от ръце и плът аз отчаяно се опитах да проникна в нея и успях да го сторя почти веднага, без да съм сигурен дали успях да се оттегля навреме, преди първия тласък, когато свърших. Не, всъщност въобще не бях уверен, че съм проникнал в нея.

И тогава отново ме налегна до болка познатото ми усещане за провал. Бях безкрайно несръчен, докато трескаво оправях дрехите си. Дума не посмях да отроня. Чувствах само как безнадеждно се стопяват бляновете от сънищата ми.

— Какво ти е?

Звукът на гласа й в мрака, ме накара да се отвърна и предизвика желанието ми да залича спомена за нея.

— Добре съм. — Последва пауза сред мъртвешка тишина. — Ами ти?

— Да, също. Но ми се струва, че не бях очаквала това.

Не си проговорихме отново, докато не я оставих с пикапа пред къщата й.

— Съжалявам — рекох.

— Всичко е наред.

Тя се наведе към мен, за да ме целуне, ала устните ни се докоснаха съвсем сковано.

— Утре ще ми се обадиш ли?

— Да.

На следващия ден се събудих със същата празнота в гърдите, понеже това, което се случи снощи, се беше загнездило в мислите ми като съсирек от кръвоизлив. От леглото дочувах смътните шумове, които вдигаше баща ми, докато се приготвяше за неделната литургия, и дрънкането на съдовете в кухнята, където леля Тереза приготвяше сутрешното кафе.

— Къде е Виторио? — въпросът му прозвуча като обвинение тежко като олово.

— Не знам. Сигурно е в леглото. Иди да го вдигнеш.

— Ще видим ние докога ще продължава така. Докога ще се прибира в три часа през нощта?