Нино Ричи - В стъклената къща

— Господи, какъв задник, какъв негодник!

През целия филм не помръднах от моя ъгъл в колата, така и не успях да дочакам подходящ момент, в който да се опитам да спечеля нейните ласки. На връщане Кристъл остана смълчана в средата на седалката, толкова близо до мен, че усещах осезателно топлината, излъчвана от тялото й. Щом спрях на алеята за автомобили пред нейната къща, тя внезапно се наведе към мен и залепи устни върху моите.

— Утре, също като днес, аз не съм на работа. Ако поискаш, обади се или нещо такова.

Започнахме редовно да се срещаме. След няколко седмици почти неусетно забравихме за неловкостта от първата ни среща, защото сега имахме нещо като навик — поредната среща просто водеше до следващата, докато накрая вече не можехме да си спомним кога отношенията ни се промениха. Всяка седмица прекарвах по две или три вечери в нейната къща. Гледах телевизия в комфортния ъгъл на всекидневната, заедно с майка й и сестрите й Роки и Кейт, които като че ли ме приемаха със снизхождение. Настанена до мен върху хлътналия от годините диван, Кристъл през цялото време не отпускаше ръката си, вкопчена в моята. Явно искаше да ме афишира пред сестрите си като последната печалба, която е изтеглила от лотарията.

— Този път Кристъл успя да закачи на въдицата си красив младеж — коментираше Кейт, по-голямата от двете й сестри. — Трябваше да видиш някой от онези, които влачеше у дома.

Добре беше да се чувстваш на почит — именно така се отнасяше към мен изтощената от ежедневието майка на Кристъл, докато палавата Роки се мотаеше наоколо, очаквайки момента, в който ще успее да се порадва на моето внимание. Така неусетно се озовах в нещо като задънена улица. В тази къща с три жени ми бе отредена ролята на мъжа в семейството, от когото те всички очакваха да се нагърби с ред отговорности.

Дори и сред този първоначален прилив на топлота в отношенията ни, когато бях толкова добре приет, съмненията не ме напускаха. Първо ме озадачи как толкова бързо се сближихме и защото бях приет така радушно, след като тъй малко разкривах от себе си. Онемявах от слисване при мисълта какво ще ме сполети, ако дръзна да противореча на образа, който те така бързо успяха да си изградят за мен. С течение на времето все повече се разкъсвах между задоволството, че всичко се уреди без никакви усилия от моя страна и от неудобството, че всички приемаха настоящото положение като даденост. Кристъл си въобразяваше, че това, което съществува между нас двамата, ще остане завинаги непроменено. С какъв ентусиазъм само ми говореше за нашето бъдеще, за това, което ще направим през следващата седмица, през следващия месец, през следващата година, очевидно самозабравила се в своето увлечение по мен. Дори не забелязваше промяната в моето настроение, моето все по-задълбочаващо се мълчание, прикриващо нефокусираното ми недоволство. От своя страна аз така и не търсех възможност за избор, а просто вдигах ръце пред нейното въодушевление сякаш бе грях да му се опълчвам. Обикновено приключвахме нашите вечери с натискане и целувки в колата или на дивана във всекидневната. Под повърхността на този контакт в мен напираше някаква мрачна припряност, която се опитваше да ме тласне към неразумни постъпки сякаш бях подвластен на нечия чужда воля. И колкото по-дълго продължаваше тази идилия, толкова повече усещах в себе си вътрешна съпротива, търсейки доказателства, че връзката ми с Кристъл е грешка. Това мъчително чувство се задълбочаваше именно когато се чувствахме най-близки. Когато търкахме дрехите си една о друга и аз ясно усещах под роклята опънатите мускули на бедрата й, бе необходимо да се стегна, изтерзан от желанието да побягна нанякъде. В такъв момент нещо в мен ме караше да се въздържам, ала не толкова от срам, колкото от недостиг на емоции. Тъкмо тези провали най-много ме притесняваха в усилията ми да прикривам какво всъщност се случва с мен.

Започна учебната година. Вече се виждахме по-рядко, защото всеки от нас обитаваше свой различен свят, имаше свои интереси, свои приятели. Включвах се в училищния живот отделно от Винс и групата му, само че Кристъл някак си не се вписваше в тази среда. Съвсем бавно започнахме да се раздалечаваме. Сякаш се отвръщах от нея — независимо от това, че тя се опитваше да ме запомни чрез различни мои образи в представите си. Отначало вярвах, че Кристъл не забелязва моето вътрешно напрежение, но тя постепенно започна да проумява, че след началото на учебната година нещата между нас някак си са се променили. Вече не ме чакаше пред гимназията след края на часовете. Престана също да идва при мен в салона, за да плъзне мълчаливо ръката си в моята. Не бях способен да я погледна в очите, без да изпитам смесено чувство на срам и на неуважение към себе си, заради това, което й причинявах, както и заради това, че тя ми позволяваше да се отдалечавам от нея. В началото лицето й грейваше още щом ме виждаше отдалеч, а сега започна инстинктивно да се отдръпва. Все пак продължавахме да се срещаме дори и при тези промени сякаш в тях нямаше нищо странно и неестествено, макар че извън училището, след края на поредната среща, всеки от нас бързаше да се върне към самия себе си.