Нино Ричи - В стъклената къща

Заварих Кристъл да ме очаква на верандата, седнала на посивял от годините стол. Скочи от него веднага щом ме видя да приближавам с колата по алеята. Затича се към мен с неподправен момичешки ентусиазъм. Беше облечена с къса рокля без ръкави, която ми се стори неподходяща за широките й костеливи рамене и бедра, които сега се виждаха много по-ясно, отколкото в заведението, където работеше с униформа. Като сядаше в колата, ръката й инстинктивно се спусна надолу, за да придърпа роклята към коленете й.

— Здравей, Виктор.

— Мислех, че това име не ти харесва.

— О, това ли? Тогава просто се пошегувах.

Тя се засмя, но смехът й ми прозвуча като предателство спрямо привидно нежната й външност, като някакъв внезапно разтворен прозорец към душата й. Звънкият й смях ме накара да остана нащрек.

Докато минавахме през града, топлият вятър, нахлуващ през отворените прозорци, разроши косата на Кристъл. Във въздуха се носеше приятното ухание, което винаги се чувства, когато късното лято малко по малко се стопява след началото на август. Това внезапно ме изпълни с усещане за нещо обещаващо. Приличаше ми на приятното замайване от първата чаша алкохол или на просъницата, преди да заспиш дълбоко. Пътувахме известно време мълчаливо и двамата в това настроение. По едно време Кристъл измърмори нещо за стиховете на песента, която Боб Дилън пееше по радиото.

— Харесваш ли Дилън? — попитах я аз.

— О, той ли пее сега?

След като излязохме от града и поехме по магистралата, вятърът дотолкова се усили, че се принудихме да затворим прозорците. Сега светът изведнъж се отдръпна от нас, като ни остави събрани в тясната кола.

— Какво те накара да се преместиш от Мичиган тук?

Имах чувството, че с тези думи ще пропусна някаква благоприятна възможност, че моментът, когато този тон би бил най-подходящ, е безвъзвратно отминал.

— Не зная. Там живеят сестрите на майка ми. Но сега се развеждат и така нататък.

— О, съжалявам.

— Всичко е наред. Разбира се, нямаш никаква вина за това.

Тя се засмя, но аз май не бях способен да схвана нейния хумор.

— На мен поне ми се струва, че е доста трудно да се преместиш…

— Не зная. Зная само, че сега всичко е наред.

Тогава в мен започна да се надига паника, усещах тежест, защото долових в гласа й да се прокрадва скука.

Изминахме поне половината от пътя до Уиндзор, без никой да продума. Сред сгъстяващия се вечерен мрак тишината между нас заприлича на кладенец, в който с всеки миг от пътуването пропадаме все по-дълбоко. Представих си дългата вечер, която тепърва ни очакваше, докато още бяхме скътани в колата сред отровената от тишината близост. Потеглих на тази среща с леко сърце, изпълнен със самоувереност и с добронамереност, мислех си как уж случайно ще докосна раменете на Кристъл, а после ще я разцелувам и така ще я покоря. Но дали всичко, което очаквах, нямаше да се окаже невъзможно.

Щом се добрахме до автокиното, аз я попитах иска ли да взема пуканки, само и само защото отчаяно жадувах най-сетне да сложа край на тази мъчителна тишина.

— Разбира се.

Когато се върнах от касата, тя се беше преместила към средата на седалката. Не разбрах какво става и в моите представи нашата първа среща вече се очертаваше като провал, та не можех да си обясня как тя можеше да продължава тази игра.

— Да не би да си сърдит или нещо такова?

Въпросът ме сепна.

— Не. Така ли изглеждам? — Но тя имаше право: нещо в мен се бе вкоравило от гняв, а челюстите ми оставаха плътно сключени от напрежение.

— Не зная какво да мисля — предпазливо продължи Кристъл. — Преди малко изглеждаше толкова спокоен и така нататък.

Нейната прямота като че ли разкъса някакъв воал, невидимо спуснат между нас. Внезапно осъзнах присъствието й, осъзнах, че до мен седи реално човешко същество. Сякаш я виждах за пръв път.

— Само съм срамежлив. Това е всичко — опитах се да й обясня, макар че след тези думи усещах в устата вкус като от жлъч. — Обикновено съм тих човек.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Кристъл. — Ето защо те забелязах още когато влезе в нашата зала и тръгна към моите маси. Защото изглеждаш толкова различен от другите.

И макар че нейният комплимент подчертаваше тъкмо това, което не харесвах у себе си, все пак се зарадвах, защото знаех как да се опазя от онази представа, която тя си бе изградила за мен.

Филмът започна. Беше някакъв страховит филм на ужасите, но Кристъл изглеждаше привлечена от ставащото на екрана, дори се вживя — прекалено според мен, като се забавляваше през цялата прожекция. Във филма се подвизаваше някакъв детектив, изискан и педантичен, но настроен скептично и отнасящ се към всички със студенина. Това накара Кристъл да настръхне от неприязън.