Нино Ричи - Житията на светците

Ако тази история трябва да има начало, то трябва да е онзи миг, в който един-единствен жест разкъсва повърхността на събитията както камък, запратен в морето, поражда безкрайно много вълни. Нещо подобно се случи през един горещ юлски ден от 1960 г. в селото Вал дел Соле, когато една змия ухапа майка ми.

Вал дел Соле — което въобще не е долина, а по-скоро е кацнало селце връз западния склон на Коле ди Папа на височина около деветстотин метра над входа на долината — не се отличава нито с кулинарни специалитети, нито с древни руини; забравено и от никого невъзпято, просто едно от стотиците селца, запокитен сред италианските Апенини като камъни, изтъркаляли се надолу по урвите. Главната му улица Сан Джузепе се виеше на около километър и половина, започвайки от отклонението от шосето, после следваше острият S-образен завой през центъра на селото и накрая свършваше край дола, намиращ се на шестдесетина метра извън селото. В този юлски следобед всички улички пустееха, защото жените и дечурлигата се бяха изпокрили на хлад зад стените на къщите с плътно спуснати дървени капаци, за да не проникват вътре нито мухите, нито жегата. Мъжете още се потяха по полето, закъдето се бяха отправили преди зазоряване и откъдето щяха да се върнат чак след като падне вечерният мрак.

Но в нашата къща нямаше мъже, които да могат да излязат навън, за да поемат кърската работа. Баща ми — кореняк, само че не от Вал дел Соле, а от вечния му съперник, близкото селце Кастилучи — бе емигрирал в Америка от близо четири години, когато аз съм бил едва тригодишен. А пък дядо, бащата на майка ми, в чиято къща живеехме всички ние, куцаше с единия си крак, защото през Първата световна война един кон толкова се подплашил от избухналата наблизо граната, че строшил дядовото ходило с копитото си и оттогава единият крак на дядо останал по-къс от другия. Сега той преживяваше благодарение на инвалидната пенсия, отпусната му от правителството, ама си помагаше и с рентата, дето я събираше за неговите няколко хектара с лози и маслинени дръвчета. В селото го знаеха просто като кмета, защото той бе успял да се задържи на този пост още от времето, когато властта принадлежеше на фашистите.

Сутринта пощальонът донесе едно писмо на мама. Всеки месец тя получаваше по едно писмо от баща ми, но този път стегнатият надпис със синьо мастило, който успях за миг да зърна върху плика — преди тя да го отнесе в спалнята си, — беше изписан с четлив и прилежен почерк. Хич не приличаше на нещо писано от татко, който имаше навика да драска все тъй буйно и небрежно по листата. Ама не напомняше и на изписването на буквите, както ни учеше учителката в училището. Всичките нейни букви бяха старателно подравнени като редици от ченгели, завъртени все с еднакви големини. Следобед дядо ми, както обикновено, излезе, за да се отбие в кръчмата на Ди Лучи за по една чаша червено вино, разредено с малко вода, а също и за една игра на скопа 1 1 Игра на карти, популярна най-вече в Неапол. — Б.пр. . Всички знаеха, че Ди Лучи, който винаги се бе отличавал с предприемачески дух, никога не затваряше за следобедната сиеста 2 2 Кратка следобедна дрямка, итал./исп. — Б.пр. . Мама също се измъкна от къщата малко след него, като преди това ме накара да й обещая, че ще си седя мирно в кухнята и ще си уча уроците.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Имам да свърша една работа.

— С кого?

— С мъжа, който реже пишките на онези момченца, които задават прекалено много въпроси.

Оставиха ме с купчината учебници, защото през първата си година в училището не се бях представил много добре. Учителката, една едра и кокалеста жена от Рока Сека, чиито гърди стърчаха напред като планински върхове, а от снагата й се разнасяше силна миризма на чесън и парфюмиран сапун, ме бе върнала вкъщи със следната бележка:

„Виторио Иноченте е умен, но мързелив. Ако госпожата не прояви интерес към неговото образование, нищо повече не може да се направи.“