Нино Ричи - Житията на светците

Във Вале дел Соле на змиите отколе се придава по-особен смисъл. Някои от селяните вярват, че са безсмъртни, защото смъкват кожата си, при това точно по време на пролетната сеитба, което според тях помагало за по-добра реколта. Някои дори купуваха прах от смлени змийски кожи и го разпиляваха по нивите си. А други пък се кълняха, че ако змия ти пресече пътя, ама само откъм дясната ти страна, ще е на късмет, докато ако е отляво, на лошо ще е. Или още по-лошо ти се пише, ако попаднеш на кафява змия, защото в нея се е вселило злото, докато зелената била малко по-добра. Но във Вале дел Соле най-често се повтаряше: „Където гордостта свие гнездо, там се свива и змията“, защото никой не се съмняваше, че змиите, каквито и да са другите им отлики, винаги са слуги на дявола, от когото селяните се плашеха повече от всички останали християнски божества или зли духове и от когото старателно се пазеха, като носеха талисмани с чесън или вълчи зъби или пък приковаваха кози рога над портите си.

Но докато продължавах да гледам втренчено по пътеката, където изчезна змията, някой открехна вратата на обора. Две очи — сториха ми се тъмни отначало — се впиха в мен откъм сенките, съсредоточили цялата си енергия върху мен, за да ме принудят насила, дори само със силата на волята, да се махна от тук. Тъкмо се бях извърнал, за да се затичам назад, когато вратата на обора се открехна с още няколко сантиметра и двете очи внезапно пак надзърнаха отвътре, забързани като лястовици, излитащи от гнездото си, пък после, на слънчевата светлина, изведнъж се превърнаха в сини, с изгарящи пламъци в тях, които съвсем ме ошашавиха и сякаш обгориха всичките белези на фигурата, която очаквах да се нахвърли върху ми. Отстъпих машинално назад и паднах, свил инстинктивно ръце, за да се опазя от удар, ама никакъв удар не последва и след миг проскърцването на пантите на вратата ми подсказа, че нещо е последвало шмугването на змията в канавката.

Останах за миг все така зашеметен там, където бях паднал. Бях си ударил главата. Дланите ми се одраха и се разкървавиха от падането. Плътната завеса от храсти, треви и фиданки покрай канавката закриваше от очите ми ливадата, ширеща се отвъд нея. Но по стръмната пътека, виеща се все нагоре, зърнах проблясването на нещо метално сред стволовете на дърветата, издигащи се до завоя. И докато зяпах все тъй смаяно, една дребна фигура се прокрадна по склона между дърветата, а от там се дочу шум от мотор и сетне един малък автомобил изведнъж изскочи изпод сенките на дърветата, ама почти веднага се скри зад завоя на пътя до планинския склон. Отпраши в посоката, водеща право към Кастилучи.

Някой май още се спотайваше в обора. Моята майка. Видях я да излива вода от кофата на свинете, сякаш нищо не се бе случило. От гредата над главата един фенер пръскаше бледа синкава светлина.

— А, ти ли си бил… — рече тя, щом се обърна. Прокара ръка през косата си, за да отметне стрък от сено, заплел се в косата й. — А пък аз си мислех, че учиш уроците си по математика.

— Ами счу ми се, че някой извика — казах й аз.

— О, това нищо не е. Аз пък видях змия.

— Само че не беше ти. Беше някакъв мъж.

Майка ми сбърчи устни и ги изви настрани. Винаги така правеше, когато се замисляше за нещо. Накрая се приведе над мен.

— Какво си видял, когато си идвал насам? — рече тя накрая. За миг ме изгледа втренчено, изпитателно, с присвити очи, ама аз нищо не й отвърнах, затуй тя се видя принудена да отпусне нежно длани върху раменете ми.

— Не се плаши — каза ми тя, този път много по-меко. — Може би ще те питат и някои други хора. И ти тогаз какво ще им речеш? — Въпрос и отговор: точно така учителката ни учеше да запомняме уроците си в училището. Така и падре Николо, селският свещеник, ни обучаваше по катехизиса. Всеки въпрос имаше верен отговор. От всичко, което чуеш и знаеш, трябва да отсейваш само туй, дето е нужно, ама само когато ти го поискат.

— Нищо не съм видял — рекох накрая.

За миг майка ми остана загледана в мен, с присвити очи, сякаш си служеше с тях като с някакъв уред, за да изпробва доколко бе сериозен моят отговор. Но се наведе напред, за да ме целуне по челото. Благодарение на благословията на майчината целувка сега наистина ми се струваше, че май бях казал истината, че онези странни сини очи не са били нищо друго, освен някакво привидение, някакъв фокус на яркото слънце. Но сега пък зърнах две малки розовеещи петна, бавно почервеняващи, по глезена на мама.

— Мамо — рекох, — има някаква кръв по крака ти.