Нино Ричи - Житията на светците

Майка ми сведе очи надолу към глезена си.

— Исусе Христе и Дева Марийо!

Тя протегна ръка, оцапа пръста си с кръвта и я размаза по брадичката си.

— Бързо тичай направо при Ди Лучи — задъхано ми нареди тя, — за да го доведеш с колата му? Кажи му, че съм ухапана от змия!

Кръчмата на Антонио ди Лучи се намира точно там, където острият S-образният завой се кръстосва с улицата „Сан Джузепе“ и се разширява, преди да навлезе в площада на селото. Отзад е притисната от склона, зад който са църквата и училището. Насред улицата видях дядо си и Ди Лучи — плешив, пълен мъж, чието лице със сбръчкана и отпусната кожа приличаше на маска, които играеха карти на терасата.

— Мама е ухапана от змия! — изкрещях аз. Някои от жените в селото, наизлезли навън след сиестата, за да плетат на предните стълби, се взираха след мен, докато тичах. Други пък надничаха от балконите и портите. — Бързо! Мама я ухапа змия!

Когато стигнах до кръчмата, дядо вече слизаше забързано по стъпалата на терасата. С едната ръка се придържаше за желязното перило, а с другата се подпираше на бастуна.

— Андо! — извика той от терасата към Ди Лучи, който още не помръдваше, с отворена уста. — Какво чакаш? Изкарай колата!

Ди Лучи притежаваше единствената кола във Вале дел Соле — очукан оранжев фиат „Синкуеченто“, която бе купил на старо в Рока Сека. Винаги я паркираше на видно място пред кръчмата, без да го е грижа за всеобщата завист. След броени минути аз вече се бях свил на задната седалка, докато Ди Лучи помагаше на дядо да нагласи крака си на предната седалка.

— Стига, Антонио, не съм дете! — сопна се дядо ми и избута Ди Лучи. — Качвай се и потегляй. — Ди Лучи намести едрото си тяло зад волана и протегна ръка към стартера.

— Ключовете! Забравил съм ключовете.

Измъкна се с пъшкане навън, върна се до средата на площада, заслони очите си с длан и се провикна към терасата над кръчмата:

— Мария! Мария! Къде са ключовете за колата?

— О, Андо! — Съпругата на Ди Лучи, яка жена с едра кост и телосложение на вол, се подаде на балкона. — Защо си се разкрещял като луд? От къде да знам къде си сложил ключовете? Да не би аз да карам колата ти? Не са ли в жабката на колата, където обикновено ги слагаш? Къде отивате с колата?

Ди Лучи забързано се върна до колата. Няколко кичура от рядката му коса бяха паднали върху челото, а лицето му бе потно и зачервено. Коремът му стърчеше като огромна кратуна.

— Побързай, Андо, заклевам те в името Христово — подкани го дядо ми. — Ето, намерих ключовете.

Жената на Ди Лучи продължаваше да ни гледа от балкона.

— Андо, къде отиваш? Обядът ти вече е готов, а като изстине, ще става само за свинете!

— Наглеждай магазина — извика в отговор Ди Лучи през отворения прозорец и колата рязко потегли. — Дъщерята на кмета е ухапана от змия! — От задния прозорец на колата видях как жената на Ди Лучи бързо се прекръсти.

Предните стъпала и всички балкони на къщите по „Сан Джузепе“ вече бяха изпълнени с жени и деца. Докато Ди Лучи се опитваше да маневрира по тясната улица, някои от тях се скупчиха край колата, за да разберат какво става.

— Отдръпнете се от пътя, моля! — изкрещя Ди Лучи и наду клаксона. — Не виждате ли, че бързаме?

Когато стигнахме дядовата къща, заварихме там скупчена пред портата тълпа. Жените, забързани да ни настигнат, бяха зарязали своите плетива или простирането на прането, някои с пеленачетата си на ръце, други следвани от поотраслите им хлапета. Още по-големите търчаха най-отпред, имитирайки с клатушкания завоите на колата на Ди Лучи. Дори старата ми леля Лучия, сестрата на дядо, която рядко се решаваше да се лиши от спокойствието си, което я спохождаше май само когато си шеташе в кухнята, сега се бе показала пред предната порта на къщата си, за да разбере за какво бе цялата тая суматоха. Зад нея, в сянката, надничаше дъщеря й Мария, която по рождение накуцваше с единия си крак. Но когато ние спряхме пред фасадата на дядовата къща, глъчката на тълпата спадна до приглушено мърморене, защото майка ми седеше спокойно на каменната пейка отпред, сякаш нищо не се бе случило, кръстосала крак връз крак, прилежно отпуснала ръце в скута си. Беше се издокарала с нова рокля — онази лъскавата, на цветя, дето си я бе купила в Рока Сека, когато се получиха малко пари от баща ми. Дори и косата си бе вчесала. Ди Лучи рязко натисна спирачката.

— Виторио ми каза, че си била ухапана от змия — заговори я той, внезапно обзет от гняв.