Нино Ричи - Житията на светците

— За бога, Андо, не е нужно да ни претрепеш всичките на някой завой — сърдито изрече дядо. Ала Ди Лучи не намали скоростта, а само продължи още по-упорито да натиска клаксона с надеждата, че така ще успее да предупреди, че наближаваме далеч, преди да сме изскочили от поредния остър завой. Но веднъж едва не закачи с колата един селянин, подкарал мулето си, натоварено с наръч сено.

— Проклети селяци! — изруга той. — Повечето от тях никога не са виждали автомобил. — През задното стъкло успях да зърна как зашеметеният собственик на мулето ядосано размаха юмрук след нас.

Ди Лучи за миг се извърна към нас и набързо огледа задната седалка.

— Какъв цвят беше змията? — попита той задъхано.

— Зелена — отвърнах аз, без нито за миг да се замисля.

— Зелена? И ти ли я видя? Е, по-добре, че е била зелена, а не кафява. А от коя страна се появи? Отляво или отдясно?

Явно държеше да покаже колко много знае за змиите.

— Не ни занимавай с твоите суеверия — недоволно се намеси дядо. — Какво разбираш ти от змии?

— Както го казах преди малко, Джузепе лесничея…

— Не щем да слушаме твоята история за Джузепе лесничея — прекъсна го дядо ми.

— Е, щом е тъй, извинявай, ама аз само си помислих, че…

— Мисли си само за шофирането.

За миг Ди Лучи остана смълчан, като вложи цялата си енергия в натискането на спирачките, защото едно стадо овце приближаваше отстрани към шосето. Ръката му стисна клаксона. Профучахме покрай овцете точно когато овчарят диво размаха сопата си, за да изтласка овцете към планинския склон. Сега вече Ди Лучи бе готов да продължи с разпита.

— А къде точно те ухапа?

Майка ми въздъхна отегчено.

— Андо, нали чу какво казах само преди няколко минути. По глезена.

— Да, разбира се, по глезена, ама къде беше ти, когато тя те ухапа по глезена?

— Прекалено близко до змията.

— Извинявай, Кристина. Само те попитах за нещо съвсем просто.

— Прекалено много въпроси задаваш — обясни му мама. — На махленска клюкарка си заприличал. Това е от многото ти стоене в кръчмата, където само слушаш глупостите, които хората дърдорят.

— Е, може пък докторът да поиска да узнае нещо от всичко това. Какво ще правим, ако припаднеш, преди да се доберем до болницата? Джузепе лесничея…

— Извинявай, Андо, ама защо му е на доктора да знае къде съм била, когато змията ме е ухапала? — попита майка ми. В гласа й се прокрадна раздразнение. — Каква е разликата дали ме е ухапала в църквата или в обора?

За няколко мига Ди Лучи остана мълчалив, както правеше в кръчмата, когато пресмяташе на ум сметката на някои от посетителите.

— Значи си била в обора, така ли? — запита той накрая.

— Е, добре, какво ако съм била там? Сега доволен ли си?

Сега Ди Лучи внезапно се успокои и дори изглеждаше зарадван, сякаш гневът на майка ми му бе дал някакво скрито предимство. За кратко остана замислен, само погледът му се рееше нейде далеч напред в долината, сякаш искаше да ни покаже, че всичко това въобще нямаше значение за него. Когато наближихме Рока Сека, той намали скоростта и превключи на първа, но зъбната предавка неприятно проскърца.

— И какво си правила в обора? — запита той най-накрая.

— О, стига си подпитвал, Андо! — скастри го мама. — Какво може да прави човек в обора? Отидох да нахраня свинете!

Сега дядо ми, който като че ли обръщаше много повече внимание на шофирането на Ди Лучи, отколкото на разговора, извърна глава към задната седалка.

— Аз пък си мислех, че сутринта си нахранила животните.

— Отидох само да проверя имат ли вода — нетърпеливо обясни мама. После извърна лице към прозореца на колата. — Тази сутрин не ми остана време да напълня коритата.

Такъв си е Антонио ди Лучи. Все гледа да не остане нищо неясно. Дали пък поназнайваше нещо за това, което бе станало в нашия обор? Или просто бе следвал селския си инстинкт, способен зад най-безобидното събитие да долови някакъв мрачен скандал? Във всеки случай той успя да хвърли камък във водата и да предизвика появата на смущение, което се изписа по лицето на майка ми, толкова спокойно дотогава. Именно това негово разкритие, което сега, по време на дългото ни пътуване изглеждаше съвсем незначително, щеше да му даде право най-малкото да претендира, че пръв е надушил нещо скрито. Нямаше съмнение, че след няколко седмици можеш да го видиш как се обляга на тезгяха в кръчмата си и шепне на някой от постоянните си клиенти:

— И тогава старецът се обърна към нея и рече: Ама нали си нахранила животните тази сутрин. Нахранила животните на сутринта. И тогава всичко се изяснява.