Нино Ричи - Житията на светците

Болницата в Рока Сека се намираше в покрайнините на града. Заради много високите си стени приличаше на средновековна крепост, но преди Втората световна война била използвана за сиропиталище. Влязохме през масивните предни врати в просторната приемна, където от всички посоки долитаха шепот и стенания. Навред бе пълно с хора, някои облегнати по стените, други направо насядали по пода, макар че хич не бяха малко и онези, дето само кръстосваха неуморно напред-назад с изражения на призраци. Отдалеч им личеше, че бяха селяни, отдадени само на усилната работа на полето. Все пак неколцина от тях се бяха издокарали с празничните си дрехи, онези, които изваждаха от скриновете само за в неделя. Ала повечето си бяха с техните изпоцапани работни дрехи, измъчвани от превързаните си крайници или увредени вътрешности, което си проличаваше само по приглушените им стенания и пребледнелите им лица. Единствената светлина в помещението влизаше откъм двата високи, но възтесни прозорци на една от стените. От средата на високия таван висеше само една гола електрическа крушка, само че не светеше. Няколко бебета не спираха да реват, ала техният рев като че ли се потискаше от атмосферата на едва ли не религиозно благоговеене, царяща в залата. Изведнъж си припомних, че съм влязъл бос и само по потник. Веднага се засрамих, също като в кошмарните си сънища, в които кой знае защо се виждах съвсем гол в училището или в църквата.

В ъгъла на залата имаше малко бюро, зад което седеше една жена с униформа на медицинска сестра и касинка, отпусната на облегалката на стола си, докато усърдно се занимаваше с маникюра си. Ди Лучи, преизпълнен с усещането, че е важна персона, се втурна пред нас и се завтече към нея. Едва не се препъна в един мъж, който дремеше със затворени очи, протегнал превързания си крак на пода и свил ръце зад главата си като възглавница.

— Тази жена беше ухапана от змия — зае се да й обяснява Ди Лучи. — Вижте колко е подут глезенът й.

В залата надвисна тишина и поне дузина глави се извърнаха към майка ми. Една старица, цялата в черно, забързано се прекръсти и промърмори нещо. Дори и мъжът с превързания крак отвори очи и внезапно се понадигна, оглеждайки я с любопитство. Глезенът на мама вече се бе толкова подул, че бе заприличал на пъпеш. Сега едва пристъпваше, както братовчедка ми Мария — онази, дето накуцваше с единия си крак — като се облягаше на рамото ми за опора.

— Първо трябва да попълните един формуляр — рече жената зад бюрото.

Но сега към бюрото се приближи дядо ми.

— Колко ще трябва да чака, преди да я прегледа докторът? — сърдито заговори той и се подпря на бастуна си. — Измина вече цял час, откакто е ухапана.

Ди Лучи обаче ни бе довел удивително бързо — надали бяха изминали повече от десетина минути, откакто бяхме напуснали Вале дел Соле.

Жената зад бюрото имаше открито, приветливо лице като на дете. Очите й бяха големи като кестени, а носът й малък и леко вирнат. Но разтревоженият вид на моя дядо явно никак не я впечатли.

— Сам виждате колко е зает докторът днес — обясни тя и с кимване посочи към препълнената зала.

Ди Лучи бръкна в джоба на панталоните си и измъкна една банкнота, която побърза да свие на топка в шепата си. После дискретно пусна банкнотата на бюрото, като я подбутна с пръсти към жената. Тя отвори чекмеджето, изчака пръстите на Ди Лучи да довършат това, с което се бяха заели, после отново затвори чекмеджето с лакът. След това сви рамене.

— Ще видя какво мога да направя — промърмори тя.

— Идете там и намерете с майка ти къде да седнете — рече ми дядо. — Помогни й да охлаби превръзката, после преброй до тридесет и отново я превържи.

Мама от известно време не бе продумала нито дума. Клепачите й вече се бяха отпуснали и се поклащаше като Анджело Червения след бутилка вино. Докато се оглеждах, търсейки в залата място за сядане, мъжът с превързания крак ми махна с ръка да отида при него. Той се сви, пък и беше мършав, така че се освободи място до него, за да седне и мама на пода. Вместо покана направи жест с ръка, сякаш забърсваш пода, но не успя да отстрани всичката мръсотия от мраморния под.

— Какъв цвят беше змията? — прошепна мъжът, когато се настанихме до него. Майка ми го изгледа сънено и не му отговори.

— Зелена — рекох му аз. Наоколо се разнесе одобрителен шепот.

— Зелена е добре — обяви мъжът. — Може би ще има късмет.

Той ми помогна да охлабя превръзката над глезена на мама, докато аз броях на ум до тридесет. Подуването вече се бе изкачило по-нагоре по крака й, така че при повторното превързване моята риза се впи в плътта й като канап около наденица.