Нино Ричи - Житията на светците

— Кой е следващият? — попита той на изискан италиански. Но мъжът с превързания крак изпревари сестрата и властно се намеси, посочвайки с ръка към майка ми. — Вземете госпожата. — Останалите посетители в залата промърмориха нещо одобрително.

— Тя беше ухапана от змия — добави Ди Лучи, отново възприел обичайния си авторитетен тон. — А сега е в шок.

Докторът сведе поглед към майка ми и се намръщи.

— Добре тогава — изрече той, след което се провикна към коридора: — Беатриче? Донеси носилката!

Беатриче забързано притича от коридора.

— Ама, докторе, всички носилки са заети — обясни му тя.

— А какво ще кажеш за тази? — Докторът посочи с ръка към една носилка, която едва се забелязваше от мястото, където бях застанал, понеже бе чак в дъното на коридора. Обаче въпросната носилка се оказа заета — върху нея бе метнат чаршаф, под който се долавяха очертанията на нечий нос, корем, колена и обувки.

— Някой да го смъкне на пода — нареди докторът. — Той повече не се нуждае от нечие внимание.

Нервна тръпка обходи залата, ала никой не помръдна, за да отиде в коридора и да смъкне трупа от носилката. Накрая мъжът с превързания крак се надигна и закуцука нататък по коридора.

— Е — провикна се той, — няма ли някой да ми се притече на помощ?

— Иди да му помогнеш — обърна се дядо ми към Ди Лучи.

— Аз ли? — удиви се Ди Лучи. — Ама там има мъртвец!

— Щом е мъртъв, няма да се оплаква — спокойно му отвърна дядо.

С мърморене и е недоволна гримаса Ди Лучи повдигна единия край на трупа от носилката, докато другият мъж — онзи с превързания крак — го вдигна от другия край. За миг тялото се прегъна в средата, но после отново се изпъна, когато двамата мъже го положиха на пода, след което го отместиха и подравниха до стената, като че ли бе греда за строеж. Ди Лучи протегна ръка, за да оправи педантично някаква гънка на чаршафа и изпод него се показа една бледа ръка.

— Хайде, Андо! — натъртено го подкани дядо ми. — Остави го!

Майка ми също бе превита на две, когато те я повдигнаха, за да я понесат като чувал с жито към носилката. Ди Лучи, който я придържаше откъм краката, се опита да подпъхне едната си ръка под тялото й, за да може със свободната си ръка да я придържа откъм гърба, но веднага се изчерви, когато ръката му се озова под роклята й. Силно засрамен, той побърза да издърпа ръката си.

— Е, сега можете да се възползвате от състоянието й — отбеляза докторът и се усмихна някак си странно, сякаш на майка ми въобще не й бе прилошало, а само бе заспала. — Защото после няма да ви позволи това.

Когато най-сетне настаниха майка ми на носилката, Бетриче я покри с едно одеяло и затласка носилката нататък по дългия болничен коридор. Докторът огледа набърже за последен път приемната, след което последва Беатриче и носилката. Ехото от стъпките му по мраморния под отекваше още дълго след като силуетът му се скри надолу в полумрачния коридор.

Майка ми преживя ухапването от змията. На следващия ден Ди Лучи ни отведе в болницата нас двамата — дядо ми и мен, за да се видим с нея. Бяха я преместили в по-просторното болнично отделение на втори етаж, само с тридесетина легла. Всичките те бяха заети с отслабнали, посърнали, тежко болни жени, чиито стонове и оплаквания запълваха стаята като полъх на вятър. Майка ми, облегната на възглавницата, се открояваше като цвете сред някакъв унил пейзаж, защото нормалният цвят на лицето й се бе възвърнал, а косата й се стелеше дълга и лъскава по раменете й.

— Значи ще ме оставиш да спя с всичките тези старици — въздъхна тя, когато ме притегли към себе си, — докато ти ще обикаляш навън като дявол? Научи ли си поне уроците?

— Кога ще се прибереш у дома?

— Ако зависеше от мен, още сега щях да се върна у дома. Тук правят доматения сок от вода и остаряла кръв. Взимат ти кръвта от ръката на сутринта, а следобед ти я връщат чрез храната.

От двете страни на леглото на мама лежаха две старици с посивели сбръчкани лица. Едната се бе отдала само на молитви — пръстите й не се отделяха от молитвената броеница. Другата пък лежеше със затворени очи и наполовина отворена уста. Край нейното легло се виждаше метална стойка със закрепена към нея пластмасово шише и тръбичка от дъното му, стигаща до ръката на болната жена.

— Мамо, защо тази жена има онова нещо на ръката си? — прошепнах аз.

— Защото тя умира — обясни майка ми. — Всички в тази стая, освен мен, са оставени да умрат.