Нино Ричи - Житията на светците

— Ще се погрижиш ли за мен, Виторио? — промълви мама и се опита да разтегне устни в лека усмивка, но гласът й прозвуча някак далечен и заглъхващ.

— Отровата се разпространява — прошепна ми мъжът над протегнатите нозе на майка ми, като се стараеше да не надига глас, така че тя да не може да го чуе. После притисна пръст към главата си и го завъртя наляво-надясно. — Ще започне да действа върху мозъка.

Говореше ми тъй, както се говори на зрял човек, с нисък тон, поверително, привел пребледнялото си лице към моето.

— Но поне сега имаме медицина… докато в старите времена, ех, сбогом и край! Ще видиш, че ще се оправи, ама след като докторът я види. Най-лошо е, когато докторите нищо не могат да направят за теб, а само ти прочитат молитвата и те връщат у дома, като онзи там, дето е до вратата.

Той посочи с ръка мъжа с пригладена черна коса, настанен в един от малкото столове в залата, чиито ръце бяха целите в окървавени бинтове. Той бе кръстосал ръце пред гърдите си, сякаш бе дете, и само се поклащаше напред-назад, мърморейки нещо на себе си.

— Какво може сега да направи докторът за него? — продължи новият ми приятел. — Полицията го доведе преди по-малко от час. Сбил се със съседа си заради едно пиле. Съседът му измъкнал пушката си, започнала стрелба, викове и олелия и накрая… бум! И следващото, което видял, било как изстрелът отнесъл половината от ръката му. Хей така, за миг. И то заради едно пиле! А пък момчето до него, с превръзката върху окото… Ами някой от съучениците му решил, че било много забавно да го подразни, защото едното му око било зелено, а пък другото — кафяво. Наговорил разни глупости, че дяволът се вселил в него и все в тоя дух. Тогава момчето не издържало, грабнало една пръчка и прас! С това искало да оправи работата. Да извадиш собственото си око! Бог да ни е на помощ на всички нас!

Около входа внезапно настана някаква суетня. Една млада жена, водена от слаба по-възрастна жена в черни дрехи, се превиваше от болка в корема. Докато пристъпваше вътре, снагата й се тресеше от конвулсии. Започна да повръща. От устните й бликна и се изля по пода зеленикаво-синкава течност, та дори оплиска хората наоколо. Сестрата зад бюрото за приемане на пациенти вдигна очи от формулярите, които още попълваше заедно с дядо ми и Ди Лучи, и сбърчи нос от отвращение.

— Беатриче! — провикна се тя. Никой не очакваше, че е способна да изтръгне толкова силен вик от слабата си шия. — Донеси кофа! И парцал!

След секунди друга сестра, с изпоцапана и накриво закопчана престилка, изскочи от коридора и веднага се зае да бърше повърнатото от пода. Междувременно младата жена се бе облегнала безпомощно до стената, а нейната по-възрастна спътница се присъедини към дядо ми и Ди Лучи пред бюрото за приемане на пациенти, за да се впусне в продължителна и страстна молба, съпроводена с много хленчене.

— Умолявам ви, госпожо, от сърце ви се моля, дъщеря ми умира. Само тя ми е останала на този свят, всички останали са вече мъртви… ох, проклятие е това, така ще ви кажа, та затова докторът трябва веднага да я види…

— Съжалявам, госпожо — прекъсна я Ди Лучи, — но дъщерята на този мъж бе ухапана от змия…

Ала жената въобще не го удостои с поглед.

— Толкова сте алчни! Проклети да сте — изкрещя тя и заплака тъй горчиво и сърцераздирателно, като че ли бе на погребение. Плачът й отекна в цялата зала и принуди всички ние да се почувстваме неудобно — дори и тези, които бяха най-зле, за кратко забравиха за своите болки и грижи, дори като че ли се зарадваха, че се намери повод да се отърсят за миг от тях. „Бедната жена“, зашепнаха те и дори мъжът с окървавената превръзка за броени минути престана да мърмори под носа си, а само поклащаше тъжно глава. Непознатата се вайкаше също както баба ми, когато дядо ми по бащина линия, Виторио Иноченте, на когото съм кръстен, се строполи мъртъв на пода в кухнята навръх празника Сан Джузепе. Същите разтърсващи стонове, идващи като че ли от дъното на човешката душа, разкриващи цялото страдание и нещастие, натрупвано там с години. Дядо ми беше мрачен, дори неприятен човек, вечно сърдит за нещо — от онези, които сякаш само чакат повод да избухнат. И макар че много бе привързан към баба, когато се ядосваше, тя се вцепеняваше от буйния изблик на гнева като заключено в клетка животно. И макар дядо да умря тъкмо когато бе надигнал в кухнята ръжена срещу нея, за да я халоса по ръката, тя продължаваше да жали за него, като че ли неговата смърт бе най-голямото унижение, което той можеше да й нанесе. За мен смъртта на моя дядо беше едва ли не някакво чудо, Божие възмездие — нали в един миг се нахвърли със зачервено от гняв лице върху моята баба, обаче в следващия вече лежеше мъртвешки блед на пода, а гневът му изведнъж се бе изпарил като по чудо. Вцепенен като паднал могъщ дънер, с очи широко изцъклени от безкрайната изненада. Гневът му се бе изпарил като дим от кухнята. Дотогава на мен поне неговият гняв вечно ми напомняше за някаква стихия, за която няма граници, която може само да нараства, докато не помете всичко наоколо. В онзи паметен следобед гневът му пламна най-внезапно, като подпалена пламнала слама, когато чичо ми Паскуале заговори за баща ми.