Нино Ричи - Житията на светците

— Марио се оказа единственият по-умен сред нас — изрече чичо ми насред разговора с чичо Умберто за реколтата. — Докато ние останалите ще се бъхтим като роби тук до края на дните си.

Макар чичо ми да се облегна лениво назад в стола си, докато изричаше всичко това, след което отмести чинията си настрани и кръстоса ръце върху корема си, сякаш искаше нагледно да ни покаже, че хич не се чувства като нечий роб, че всичко това е било само една шега, дядо ми внезапно изригна в страховит изблик на гняв:

— Не ти стигна яденето, а? Нали винаги имаш достатъчно ядене на трапезата?

След което баба, заедно с всичките мои лели, се впусна да го успокоява, което обаче май още повече го вбеси, наливайки масло в огъня, та той реши да се възползва от случая да докаже правотата си, твърдо решен никому да не позволява да се изпречва на пътя му.

— Марио това, Марио онова… ама ето той вече бил пуснал корени в Америка и всички ние ще повлечем крак след него! А добро ли е, според теб, да се опълчва той на баща си? И нима си мислиш, че там той живее царски? Ще ти река аз на теб къде се е свил той — в един кокошарник, в един кафез! В един проклет пилешки кафез, за бога! А в същото време остави жена си да си развява полите наляво и надясно като някоя уличница!

Усетих как тялото на мама до мен внезапно се вцепени, как тя цялата настръхна. Но точно тогава баба ми му възрази или просто извика нещо, при което дядо рипна от стола и се пресегна към ръжена. Ала само след миг челюстта му увисна, сякаш нечий невидим юмрук го бе халосал с все сила и от удара той се бе строполил мъртъв. Зарадвах се, като го видях да лежи неподвижен на кухненския под… или поне се радвах, докато баба ми не започна да го оплаква и тогава разбрах, че смъртта трябва да е нещо ужасно, много по-страшно дори от гнева на дядо. Така и не разбрах защо трябва да бъде така: толкова често мрат хора, дори и във Вале дел Соле. Не се минава месец без някоя погребална процесия да не се проточи по улица „Сан Джузепе“ надолу към гробищата, но в крайна сметка май нищо не се променя.

Но сега, както си седях върху студения под в болницата, загледан в жената в черно, която сега се обясняваше нещо с медицинската сестра — рецепционистката, дежуреща зад бюрото в ъгъла — внезапно се почувствах като ударен от същия як юмрук, който се бе стоварил върху челюстта на дядо в онзи следобед. Сякаш някакъв силен вятър изведнъж ме връхлетя, та ме обзе една ужасяващо тревожна мисъл, внезапно изскочила като мехур с въздух от дъното на някой вир: че могат да умрат дори и такива адски важни за мен хора като майка ми примерно. Веднага се извърнах към нея и още повече се подплаших, че тъкмо това се бе случило, защото очите й бяха затворени, а челюстта й провиснала и устата й полуразтворена, също както на дядо ми, когато умря.

— Умря! — неистово изкрещях аз. — Мама умря!

Сега вниманието на всички присъстващи се отклони от жената в черно и се пренасочи към майка ми. Ди Лучи разблъска тълпата и енергично си проправи път към нас.

— Дръпни се настрани! — извика той. — Стой настрани! Исусе и Дева Марийо! — Когато стигна до нас, той се хвърли напред и силно цапардоса мама по бузата, но в резултат само главата й отхвръкна на една страна — челюстта й не се прибра, а клепачите й останаха склопени. Накрая дядо застана до Ди Лучи и с тревожна гримаса побърза да поеме в дланта си китката на мама. Зяпачите около нас протегнаха шии, за да виждат по-добре какво става. Наоколо надвисна мъртвешка тишина. Но накрая дядо ми махна с ръка и уморено изрече.

— Изпаднала е в несвяст. Всички да се отдръпнат, за да има повече място за нея, та да си поеме дъх.

Тълпата за миг не помръдна, шиите на хората бяха все така протегнати, но накрая дядо ми повтори настоятелно нареждането си и хората бавно заотстъпваха, въздишайки с облекчение и мърморейки под носа си благопожелания.

От близкия коридор отекнаха стъпки и всички глави отново се извърнаха, но този път към коридора, за да не пропуснат дългоочакваната поява на доктора. От мястото, където се намирах, той ми се стори висок почти до тавана — висок, слаб мъж с остри черти, със старателно пригладена назад черна коса, в която нямаше косъм, който да не беше на мястото си. Носеше дълга, безупречно чиста бяла престилка, а обувките му бяха полирани до блясък, дотам, че дори можеше да се огледаш в тях. Щом влезе в залата, огледа всички нас през малките си очила с телени рамки, след което се обърна към сестрата, дежуреща на рецепцията.