Нино Ричи - Житията на светците

Но всеки път, когато мислено се опитвах да си представя образа на баща си, танцуващ тарантела във военната си униформа, с войнишкото кепе на главата, цялата тази гледка се замъгляваше пред очите ми както при маранята в някое горещо лятно пладне, отказвайки да приеме по-ясни очертания. А може би се дължеше и на това, че нито имахме негови фотографии в къщата, нито пък майка ми беше ми разказвала нещо по-подробно за него. Понякога дори си представях, че той въобще нямаше лице, а просто една тънеща в сенките празнота, позволяваща му да се укрива от света като зад воал.

Единствената надеждна връзка с баща ми засега бяха писмата, които той изпращаше на майка ми почти всеки месец, само че тя нямаше навик да ми чете откъси от тях. Все пак един път успях да измъкна от огнището недоизгоряло парче от поредното писмо на баща ми до майка ми. Тайно занесох този къс почерняла по краищата хартия чак на пасището, ала нищо не успях да разгадая заради разкривения почерк на баща ми. Е, за кратко поне успях да се сдобия с някакви откъслечни сведения по време на посещенията, с които ние удостоявахме неговия род в Кастилучи, но с тях не се виждахме откакто другият ми дядо умря. По време на опелото леля ми Тереза, най-младата сестра на баща ми, ми намигна от седалката си на отсрещната страна отвъд централната пътека в църквата. След това пък чичо Паскуале се приближи към нас, стискайки шапката си в ръка, и каза нещо, което накара майка ми да се усмихне. Но всичките други роднини на баща ми се отдръпнаха от нас, искам да река, че ни обърнаха гръб и започнаха да се държат много студено, така че ние избързахме да се приберем във Вале дел Соле, без да останем за погребението.

Понякога обаче образът на баща ми се появяваше в паметта ми, изплувал като фрагмент от сън. Виждах едно красиво лице на добре сложен мъж, седнал край масата, с къса черна коса, пригладена назад. Лицето му сега се очертаваше по-ясно във видението ми — с изсечени черти, но сгърчено, дори изкривено от силен гняв. Навярно този спомен се е запечатал в паметта ми от времето, когато още живеехме при неговите родители в Кастилучи, защото в същото видение съзирах и лицата на баба си и дядо си по бащина линия — приседнали, мълчаливи, със сведени глави, край гаснещия огън в огнището, докато мракът наоколо бавно се сгъстяваше. Видях също как баща ми грабна нещо от масата, може би чиния или чаша, за да я запрати с все сила към ъгъла, където седеше майка ми, отдалечена от баща ми и обгърната от сянката. Видях още как дядо ми и баба ми изведнъж рязко рипнаха от столовете си, видях и как мама внезапно политна назад като ударена, изкривила устни в безмълвен ужас, когато запратената от татко по нея вещ — чиния или чаша — профуча на сантиметри от лицето й. Все пак споменът за тази драматична случка е доста замъглен в спомените ми, изтласкан на заден план от други възпоменания, така че дори не мога да се закълна дали наистина всичко това се е случило някъде в ранното ми детство. И дали този мъж, когото виждам в опитите си да си припомня събитията от тогава, действително е бил моят баща или е просто някой мъж, за когото аз си въобразявам, че е баща ми. Но на едната си буза майка ми и до днес има малък, едва забележим белег, може би по-скоро лека вдлъбнатина на кожата, под формата на дребен разкривен кръст.

Моят нов матрак замени стария, онзи вълнения, останал още от детството на майка ми, целия пълен с дървеници и вонящ на мухъл. Нашите нагласиха новия матрак върху изкривената от годините дървена рамка, придържаща дървените пружиниращи табли. Само че тези табли бяха прекалено едри за матрака и стърчаха на тридесетина сантиметра от двете страни, така че моите чаршафи и одеяла се подаваха навън като криле на птица. Освен леглото в стаята имаше само един плетен стол от ракита, върху който просвах дрехите си преди лягане. Имаше и едно нощно шкафче до леглото за свещ или лампа. Майка ми беше обрала паяжините от ъглите на тавана. От години никой не бе използвал тази стая, може би защото къщата е била построена преди петдесетина години или даже повече, с парите, които моят прадядо изпратил от Америка, където бил на гурбет.

Родът на моя дядо по майчина линия никога не е бил толкова многоброен, че да напълни цялата къща, защото баба ми изгубила първите си две деца от някакви болести, преди да умре самата тя при раждането на третото си дете — моята майка. Това бе стая без история. Никога няма да забравя първата нощ, която прекарах там, лежащ неподвижно в новото си легло, но буден, целият нащрек, изплашен от самотата и още повече, струваше ми се, че дори въздухът в стаята ме задушаваше като покров, плътно притискащ се към гърдите ми.