Нино Ричи - Житията на светците

В същата нощ той поел пеша към дома на родителите си в Бокчианико с надеждата да изпроси от тях малко пари. Ала щом се замислил за всичко, което родителите му дотогава били сторили за него и че нищо добро досега от него не видели, а след туй си спомнил как пропилял всичко на комар, дори и скъпоценното златно разпятие, идело му в земята да потъне от срам. И понеже Господ можел да надниква в сърцето му и да се убеди, че Сан Камило усвоил преподадения му урок. Той изпратил една ярка светлина да грее в небето — знак за Сан Камило, че греховете му били опростени.

Преди да чуя тези разкази от нашата учителка, аз много не се бях замислял за религията. Със сигурност може да се каже, че майка ми не се интересуваше от религиозните теми, макар че всяка неделя посещаваше църковната служба заедно с мен и дядо ми. Сядахме на предната скамейка, винаги запазена за нас заради видното положение на дядо, но макар доста бързо да научих наизуст всичките латински фрази и да ги повтарях усърдно на глас — както ни бе учила учителката, майка ми нито веднъж не помръдна устни.

— Аз ги повтарям мислено, в главата си — обясни ми веднъж тя. — Бог може да чете мислите ти.

Поне дядо ми пееше химните, а гласът му се извисяваше над гласовете на останалите богомолци. Само че звучеше като оплаквателните напеви на жените по погребенията, макар изражението на лицето му да си оставаше все така строго и сериозно. Всъщност обаче той възприемаше скептично религията.

— Моят дядо имаше навика да чете откъси от Библията — споделял той, което именно още повече спомогна да загуби разсъдъка си. Преди да умре, разправяше, че видял как ангелите се спуснали от облаците, за да го отведат на небето. И такива работи се случват на този свят.

Но разказите на нашата учителка за житията на светците ми подействаха като еликсир. Учителката ме бе нарочила за лошо момче — вярваше, че в мен се е вселил дяволът заради цигарите, които тайно пушех, а също и за бягствата ми от учебните часове. Само че ако дяволът наистина се бе вселил в мен — а аз бях твърдо убеден, че бе точно така — той би трябвало да го е сторил въпреки най-добрите ми намерения; заради бягствата от часовете трябваше упорито да се опитвам да се преборя с него, като избирам по-малката от двете злини.

— Трябва да признаваш прегрешенията си пред свещеника — поучаваше ме учителката, докато ни обясняваше кои грехове е редно да споделяме при всяка изповед, — дори ако само си се показал пред други хора по бельо или гол.

Така се стигна дотам, че винаги когато минавах покрай учителката по пътя за училището — което нямаше как да избягна, понеже всяка сутрин тя ни посрещаше на училищната врата. По лицето й ясно се четеше какво място заемаше всеки от нас в сърцето й, защото тя се усмихваше на добрите деца и се мръщеше на лошите. Та точно при поредното преминаване покрай смръщената учителка аз внезапно си я представих пак така изправена, само че чисто гола, кръстосала едрите си ръце под масивните си розови гърди, с една черна подутина, пулсираща като сърце между бедрата й. Това видение, което колкото по-упорито се опитвах да прогоня, толкова по-здраво се набиваше в главата ми, ме изпълваше едновременно с възбуда и ужас. Трябваше да си плащам за този грях с по десет молитви пред Дева Мария ежеседмично, шепнех ги скришом, докато седях до майка си по време на неделната проповед. Всеки път, когато Фабрицио задигаше по няколко цигари от баща си и ме причакваше, преди да отида до училището, аз се измъквах заедно с него към върха на Коле ди Папа, за да прекарам още един ден, посветен на видението, с ужасяващата голота на учителката.

Църквата във Вале дел Соле, с нейните високи варосани стени, бяла камбанария и заострен връх, се извисяваше над селото от склона, в чието подножие се бе сгушила малката кръчма на Ди Лучи. Сянката на камбанарията ежедневно падаше върху площада с изместването на слънцето като голяма часовникова стрелка. В деня на празника на Сан Камило майка ми, дядо ми и аз отидохме заедно до църквата и както винаги, минахме по пътя зад кръчмата на Ди Лучи в стремежа ни да избегнем стъпалата откъм площада заради болките в крака на дядо ми. Вътре в църквата хората посрещнаха с обикновени кимвания дядо ми, както винаги ставаше. Но макар църквата да се оказа препълнена още преди началото на службата дотолкова, че неколцина от богомолците бяха принудени да останат правостоящи до входа, местата на скамейката до майка ми останаха незаети. Свещеникът — падре Николо или както всички го наричаха Копача на лозето, защото с това навремето си изкарвал прехраната неговият дядо, — прочете проповед за Сан Камило и как той помагал на болните. Но към края на проповедта той неусетно премина от Сан Камило към един мъж, наречен Данаил — единственият, който успял да изтълкува написаното от Господ на стената. Аз обаче не успях да разбера на какво искаше да ни научи той. Все пак тази история ме подтикна отново да се замисля за баща ми, както и за странния му маниер на писане на писма до майка ми. Накрая, сякаш нарочно — за да се възползва от предимството, което му предлагаше препълнената заради празника църква, — той завърши проповедта с предупреждение относно суеверията на селяните, които не назова изрично, но изтъкна, че не се съмнявал, че били работа на дявола. Тази последна тема в никакъв случай не беше непозната на падре Николо, така че той никога не пропускаше всяка удобна възможност да я разнищва; ала днес, докато говореше от амвона, той като че ли удостои майка ми с един многозначителен поглед, сякаш носещ някакво потайно значение, което му се искаше да сподели с нея.