Нино Ричи - Житията на светците

Очаквах следобед да се появят и други гости, за да приветстват майка ми с успешното изцеление в болницата или поне за да си побъбрят с дядо ми за някоя от неуредиците в селото, както се случваше почти всяка неделя. Но след като леля Лучия и Марта си взеха довиждане с дядо и отидоха при Ди Лучи, през целия следобед къщата остана притихнала, докато майка ми мълчаливо плетеше в един ъгъл на кухнята.

Чак на следващия ден се отбиха двама посетители, точно когато майка ми и аз бяхме толкоз заети с печенето на хляба. На прага се появиха Мария Майале и Джузепина Даньело — приятелки на мама от детинство и някакви наши далечни кръвни роднини, каквито всъщност бяха половината от жителите на селото. Дойдоха откъм фонтана на площада, опрели коритата за прането на хълбоците си, а кокалчетата на ръцете им се бяха зачервили от силното търкане.

— Виж ни как живеем! Кучешки живот! — заоплаква се Мария още от коридора. — Изпери прането, стопли водата, опечи хляба, нахрани козите. За бога, няма ли най-сетне да имам поне една минута, за да отдъхна и аз малко?

И докато нареждаше все така, тя нахълта в кухнята — прохладна заради дебелите каменни стени, и тръшна коритото си на пода, а после уморено притегли най-близкия стол към себе си, за да се отпусне на него, както правеха младежите в кръчмата на Ди Лучи. Подпря яките си ръце на облегалките на стола и изпъна краката си напред. Вените й се очертаваха по тях като пурпурни пътища към високите места по бедрата й. Нейната плът, разтърсвана от трепета, от умората, сега замря в дългоочаквания покой, като гърдите и коремът й я натискаха към облегалката на стола като към скалист склон, надвесен над планински път.

Джузепина пък седна направо на пода, край вратата до мястото, огрято от слънцето, с все още опряно корито до хълбока си.

— Не мисля, че мога да остана за по-дълго тук — рече тя, но остана, при това там, където се бе настанила още с влизането си в кухнята.

Майките във Вале дел Соле — защото тези две жени бяха майки, както си личеше по прането в коритата, по изпоцапаните пелени, детските дрешки и малките чорапчета — се познаваха отдалече по загрубелите си подути ръце, по дебелите поли от домашнотъкана вълна, по късо подстриганите коси, прибрани под забрадките, по закръглените им кореми с престилки от груб коноп или зеленикав лен, от които шиеха и чувалите за житото. Обикновено пристъпваха бавно, поклащайки се като слонове, с ръце на хълбоците, като цялото движение се управляваше от хълбоците — навик, придобит от многото носене на легени с вода на главите им. За целта долната половина на тялото трябваше да се приспособява към всички неравности по пътя, за да запазва горната половина в почти непроменена позиция. Говореха на местния диалект, ама с най-опростената му форма, защото за разлика от мъжете — които поне бяха подобрили своя италиански по време на службата си в казармата, те бяха много далеч от всякакво образователно влияние. Пък и отдавна бяха изпозабравили всичко, което бяха научили за италианския език през петгодишното обучение в училището във Вале дел Соле. Само че моята майка не бе като тях — беше учила в средното училище в Рока Сека и понякога я бях слушал да говори с търговците на по-добър италиански от учителката ми. Мария и Джузепина бяха омъжени за местни фермери и вече бяха родили по няколко деца, така че отдавна бяха извървели пътя от дребните свободи на юношеството и младостта към ежедневните тегоби, неизбежни при майчинството на село.

Мария често се шегуваше и оживено жестикулираше; когато столът й изскърца в знак на протест, тя повдигна крака си върху напречната летва, за да спре скърцането. От мястото до майка ми, където седях, аз за миг зърнах затлъстялата кожа от вътрешната страна на бедрото й, докато тя наливаше вода в коритото си. Мария използваше метафори, които не разбирах — споменаваше нещо за Антонела, дъщерята на Алфредо Каталоне, която някой заварил долу в ниското пасище заедно с Антонио Джирасоле; подхвърли и още нещо за някакъв свещеник в Торнамонде, който си позволил да наруши една от Божиите заповеди, само че тя не уточни коя точно. Тогава Джузепина се намеси:

— Винаги се подиграваш на свещениците. — Гласът й прозвуча изтънял и висок, като планински вятър, свирещ около някой склон. — Не си права. — По снагата на Джузепина все още можеха да се забележат очертанията на бюста й, корема й, бедрата й; но създаваше впечатление, че само дрехите й ги задържат заедно, защото пищната й плът заплашваше всеки миг да разкъса тези прегради и да прелее в една обща безформеност. Но колкото и да бе странно, краката й по-надолу изтъняваха.