Нино Ричи - Житията на светците

В нашата къща никой повече не престъпваше прага, за да побъбри с дядо ми, за да му поиска помощта за уреждане на някакъв спор или просто да размени по няколко думи за грижите на селото. Ако на съселяните ни така или иначе се налагаше да минават покрай нашата къща, те не поглеждаха към майка ми, приседнала на каменната пейка пред къщата, а само промърморваха някакъв поздрав с приведена глава, след което бърже се отдръпваха към средата на улицата. Майка ми все по-често се застояваше вътре в къщата, като прекарваше по цели дни в плетене край огнището или просто се затваряше в стаята си. Тя и дядо ми почти не си говореха, като неведнъж се случваше ние тримата да се храним сред тежко надвиснала тревожна тишина.

Но един следобед, докато майка ми плетеше на долния етаж, а аз си четях уроците в леглото ми на горния етаж, дочух нечии предпазливи и забързани стъпки, отекващи по улицата, които внезапно спряха пред нашата къща.

— Сама ли си? — Гласът се чуваше почти като шепот, но аз успях да позная изтънелия, висок глас на Джузепина Даньело.

— Какво има? — Гласът на майка ми напоследък бе станал много изострен.

— Къде е баща ти?

— Отиде горе, в кръчмата на Ди Лучи. Както обикновено.

— А Виторио?

— Каква е тази толкова голяма тайна, Джузепи? Защо си толкова неспокойна? Влез, седни и ми кажи какво те води насам.

— Знаеш какво имам да ти казвам — започна Джузепина и аз чух как тя затвори кухненската врата зад себе си. — Как можеш просто така да седиш тук и да кърпиш чорапи?

— Ами защото бяха скъсани.

Много предпазливо изпълзях от стаята си, за да се сгуша до парапета над най-горното стъпало. Успях да различа сенките на майка ми и Джузепина, очертаващи се на пода на кухнята от слънчевата светлина, проникваща през отсрещния прозорец. Мама си седеше в своя стол, като ръцете й не спираха да се движат. Сянката, хвърляна от снагата на Джузепина, беше по-дълга, защото тя бе седнала по-далече.

— Кристина — отново започна Джузепина, — ние двете с теб сме като сестри още откакто бяхме съвсем малки. Много добре знаеш, че никога не съм ти желала злото. Но другите не са толкова добри и внимателни, защото се радват, когато някой е зле. Не можеш да си позволяваш повече да се държиш като някоя принцеса. Това настройва хората срещу теб.

— И какво трябва да сторя според теб? Да се заключа в обора само за да направя хората щастливи?

— Знаеш за какво ти говоря, Кристи. Трябва да направиш някакъв жест. Трябва да се изповядаш. Трябва да отидеш и да поговориш с падре Николо…

— Моля те, Джузепина, много добре знаеш, че нямам никаква полза от него.

За кратко настъпи тишина. Но сянката на Джузепина се приближи към сянката на майка ми.

— Виж, Кристи — започна тя накрая, с още по-снижен глас, — ако не искаш да се виждаш със свещеника, поне можеш да се решиш на един целебен ритуал.

— За какво говориш?

— Това подейства на моята братовчедка в Рока Сека — продължи Джузепина, като гласът още се сниши и зазвуча загадъчно. — Една старица в Белмонте й обяснила как да го направи… взимаш един петел или коза и му изцеждаш кръвта, после изтръгваш сърцето му, за да го поставиш по-късно в супата, за да ти даде сили. После трябва да си измиеш ръцете в тази кръв, а накрая да бръкнеш с тях в почвата и три пъти да кажеш: „Това е моята кръв, която се лее от мен, както реката се влива в морето.“ И след това на същото това място, където си проляла кръвта, да запалиш огън като за жертвоприношение…

Но майка ми само прихна от неудържим смях.

— Джузепи, не говориш сериозно! Как може една богобоязлива жена като теб да ми реди такива врели-некипели! Мислех те за по-разумна.

Ала когато Джузепина продължи да говори все така сериозно, в тона й се прокрадна неприкрито огорчение.

— Предупреждавам те, Кристи, че ще си навлечеш хорските проклятия, които могат да застигнат всичките ти близки. Само заради баща ти хората досега си мълчат. Но след онова змийско ухапване всички започнаха да шушукат. Не ми се искаше да ти го казвам, но ти ме принуди. Ти ни мислиш нас всичките за глупаци, понеже не мислим като теб. Но все пак няма да ти кажа с какво прозвище те наричат. Трябва да направиш някакъв жест.

По-късно, когато слязох долу в кухнята за вечерята, майка ми нищо не ми каза за посещението на Джузепина. В цялата къща надвисна дълбока тишина. Дори стените, подът, масата ми се сториха някак си странно далечни и неми, сякаш пазеха някакви свои тайни. Лицето на дядо ми оставаше сковано, като изсечено от камък, криещо мислите му както охлюв се крие в черупката си. Гледаше в пространството, сякаш мама и аз не бяхме там. По едно време майка ми изведнъж се надигна, за да му напълни чашата, докато се хранехме. Нейният жест за миг ми се стори като от някакъв призрак, носещ своето послание, борещ се със себе си, решен да се разкрие пред другите. За секунда повярвах, че тя се готви да заговори. Но тя побърза да се върне към своята чиния и ние продължихме да вечеряме в пълно мълчание. По-късно, докато още лежах буден в леглото си, очаквайки да чуя стъпките й по стъпалата, ми се прииска да вляза в нейната стая; но мина много време, а тя така и не се появи. Накрая съм заспал.