Нино Ричи - Житията на светците

Последната следа от някогашната слава на градчето е имението Жардини, кацнало върху един самотен хълм в покрайнините. Някога то е служило като родово имение на най-могъщата фамилия в региона, притежаваща половината земя от Рока Сека до Капракота. Алберт, последният наследник от рода Жардини, умрял малко преди началото на Втората световна война и затова старците в градчето още го помнят. През деветдесетте години на XIX век той служил като офицер по време на войната в Абисиния; но след поражението на италианската армия се впуснал в дълго пътешествие в Африка, така че за няколко години изчезнал от света. После, един ден някакъв просяк преминал по главната улица на Рока Сека, с парцаливи дрехи, с брадясало лице и ужасно измършавял. Та той извършил нещо, с което привлякъл любопитството на хората от градчето: отишъл до каменната постройка с три помещения в центъра на площада, използвана за претеглянето на житото, предавано от арендаторите и данъкоплатците. Там смъкнал панталоните си до коленете и отпуснал разголените си бедра на камъка. Този жест от много години бил традиционен за Рока Сека — така всеки мъж, който бил похарчил всичките си пари, можел публично да обяви, че е напълно фалирал.

Но смаяните зрители разбрали, че това бил Алберто де Жардини, върнал се най-после след мистериозното си тъй дълго отсъствие едва след като той измъкнал от връвта около шията си един ключ и с него в ръка се запътил към имението на хълма на края на града.

Жардини никога не обяснил на когото и да било защо отсъствал толкова дълго. Следващите години преживял в уединение, без да се вижда с никого от съгражданите си. Само понякога се появявал в градчето, окичен с всичките почетни знаци, доказващи неговия аристократичен произход — най-вече медалите му, закачени в идеално подравнена редица на гърдите му, след което започвал да крачи напред-назад по главните улици като някакво смайващо привидение. А по-късно, след като отминала Първата световна война, Алберто де Жардини се заел с един мащабен проект, на който посветил остатъка от дните си: превърнал цялото си имение в подобие на праисторическия рай, като внесъл тропически дървета, цветя и храсти, след което изградил просторна оранжерия за опазването на изискващите топъл климат растения през студените зимни месеци. Накрая се заел с развъждането на екзотична фауна — маймуни, газели, някакви невиждани дотогава в нашия край тропически птици. Така успял да превърне хълма, върху който се простирало имението му, в малък африкански оазис, в който въздухът по цяла нощ бил огласян от странните звуци, типични за екваториалната джунгла. Но след смъртта му, тъй като Алберто де Жардини нямал наследници, имението му останало за държавата, която за кратко го запазила под формата на обществена зоологическа градина. Ала поради липсата на интерес сред местните жители към подобни екстравагантни начинания, имението скоро започнало да запада, животните измрели, никой не се заемал с неотложните ремонти. Имението вече придобило напълно запуснат вид, оранжерията била оставена да се руши от природните стихии, ливадите обрасли с плевели, клетките за животните били разбити, а голямата остъклена клетка, която някога била обитавана от странно оцветените птици, сега била разрушена от буйно растящите клони на дърветата, които никой не си правел труд да подрязва. Жителите на градчето предпочитали да избягват порутеното имение. За Алберто де Жардини останала само легендата как някога той се появил изневиделица насред градския площад и образът му като предтеча на стопяването на богатството и влиянието на Рока Сека.

В сравнение с другите градчета от района Рока Сека изглеждаше по-честно по отношение на своята преходност. В края на краищата Рока Сека бе населявано от селяни и дребни търговци, които още в тъмните нощни доби довеждаха каруците си до улиците край пазара, за да могат още от ранни зори да разпънат сергиите си. Стояха там чак до свечеряване, когато стихваше шумът и се смрачаваше — тогава сергиите отново се прибираха в очакване на следващия ден. На моя рожден ден ние с мама слязохме на края на пазара, като случихме именно най-оживения час за пазаруване. Отвред долитаха викове и смях, дрънчене на монети, когато ние се показахме изпод брезента на камиона на Казингуло, спрял в една съседна уличка. Много месеци изминаха, откакто аз за последен път посетих пазара заедно с майка ми. Сега тя вече от доста време насам предпочита сама да ходи да пазарува в Рока Сека. Но тогава, когато започнахме да си проправяме път сред оживената пазарна улица, борейки се за място с козите, каруците и едрите жени от градчето, много от търговците ми подвикваха името, защото ме бяха запомнили от предишните ми посещения.