Нино Ричи - Житията на светците

На моя седми рожден ден майка ми и аз, хванати ръка за ръка, вървяхме по горния път, сред хладната мъгла, паднала в ранната утрин, за да хванем автобуса за Рока Сека. Слънцето току-що се бе надигнало над върха на Коле ди Папа, кръгло и огненочервено, прогонвайки мрачината така, както Божията прошка пропъжда греховете. Цветовете на планинските склонове полека се променяха от безцветно сиво до наситеното зелено и златисто. Пшеницата в нашия край узрява на бавно преместващи се вълни, започвайки от долините и постепенно разпростирайки се по високите склонове. Това продължава през цялото лято, неотменно, макар и без много бързане — както слънцето отначало наднича съвсем малко иззад някой облак, преди да започне да заслепява всичко с пълния си блясък. За най-високите села и махали се знаеше, че там жънат чак през септември, а засяват през август, като посяват семената между още неожънати класове от предишната сеитба. Макар че по-надолу по равните участъци край реката вече оряха с плугове, в земите около Вале дел Соле жътвата тепърва започваше и навред се виждаха дребни фигури, приведени надолу да подрязват със сърповете си късите пшенични класове.

Автобусът за Рока Сека всъщност бе малък износен камион, със заковани дъски от трите му страни, загърнат отгоре с прашен брезент и нахвърлени пейки под него. Камионът, притежаван и управляван от дребния мургав местен предприемач Казингуло (прякор, означаващ на италиански „да ти се наврат топките в задника“ — което именно обикновено се случваше след дългото друсане с неговия разнебитен камион по още по-разнебитените черни пътища) пое по пътя между Капракота и Рока Сека, като по пътя пътниците се качваха или слизаха според желанията си. Казингуло не спазваше някакво разписание, по което да можеш да си сверяваш часовника — никога не потегляше, преди „автобусът“ му да е с пълен товар (пълен според официалните стандарти, което не означаваше, че той не можеше да намести още осем или девет пътника, ама чак след като премине през полицейския контролен пункт преди излизането на шосето). Селяните обаче винаги знаеха кога ще мине край тяхното село, сякаш долавяха предупредително тресене на земята, издаващо приближаването на „автобуса“. Ето, не бяха изтекли дори пет минути, откакто майка ми и аз бяхме стигнали до шосето, когато облаче от прах закри завоя и от него се появи камионът на Казингуло.

— О, Кристи! — Казингуло познаваше поименно всички в околността. — За Рока Сека, нали? Специално за днес малкото момче ще пътува на половин цена, ако седи в твоя скут. А ти ще пътуваш безплатно, ако седнеш в моя.

Около дузина пътници вече се бяха настанили отзад преметнали нозе връз чанти и торби, натъпкани като сардели. Но след неизбежните начални посбутвания и размяна на ругатни и крясъци срещу алчността на Казингуло, както и оплаквания от вечната несрета на селяните, на една от скамейките се освободи място и майка ми седна там. Аз пък се сгуших между коленете й и се облегнах върху оставения наблизо чувал с лук. След като всички се настанихме, камионът потегли с обичайното силно поклащане, оставяйки след себе си облак от прах.

За градчето Рока Сека се твърди, че било изградено върху руините на древната Аквилония — крепост на самнитите, която била изградена тук много преди Христа Самнитите — свирепо планинско племе, били първите заселници в нашия регион. Дошли от север през планинската верига на Апенините върху гърба на един гигантски вол, дарение от боговете. Според легендата техните внушителни крепости Аквилония, Бованиум и Коминиум били изсечени в голите скали на планинските склонове, но по-късно римляните ги изравнили със земята, така че от тях сега са останали само жалки развалини — крайпътни камъни, обрасли с мъх основи на храмове или светилища, извити каменни скамейки в някой амфитеатър; именно това местните хора с гордост сочат като доказателство за древното минало на този край. Църквата в Рока Сека, която се намира насред централния площад, е била построена върху огромен ъглов каменен блок от някогашната крепостна стена на Аквилония, към чиито основи има достъп откъм криптата на църквата.

Рока Сека някога била голям център, прочут с производството на златарски и бронзови изделия, със своите училища и манастири, а също и като седалище на аристокрацията на региона. Но напоследък богатството на Рока Сека все повече се топи: политиците от Рим — според оплакванията на местните хора — мислят единствено за събиране на данъците и за гласуването на закони, които никой не проумява кому са нужни, щом нищо не правят за строителството на обществени сгради, пътища или железопътни магистрали. Днес местните хора масово предпочитат да купуват фабрично произведени стоки вместо ръчно изработени. От много години хората от Рока Сека емигрират, най-вече в Аржентина, вследствие на което цели квартали са обезлюдени, а къщите в тях — със заковани капаци на прозорците, оставени бавно да се рушат.