Нино Ричи - Житията на светците

— Защо защитаваш свещениците? — попита майка ми, като се приведе над нощвите и отново се зае да меси тестото с двете си ръце. — Те с нищо не са по-добри от всички нас. — Днес тя носеше тънък черен пуловер, с ръкави навити над лактите, подчертаващ извивките на тялото й, докато работеше — ту заоблеността на гърдите й, когато вдигна ръка, за да отметне с опакото на дланта си един кичур, паднал върху очите й, ту гъвкавите извивки на гърба й, докато се извиваше над дъската, където трябваше да разточи тестото за корите.

— А пък ти си прекалено горда — обади се Джузепина и премести тежестта на тялото си от единия на другия си крак, като овца, попаднала сред каменист склон. — Дори и като момиче същата си беше. Кога за последен път си се изповядала?

— Че защо й е да се изповяда? Кристина не се нуждае от свещениците — намеси се Мария. Гласът й беше хриплив, като че ли едва се сдържаше да не избухне от смях. Макар днешният ден да бе хладен, по черния мъх на горната й устна се появи пот. — Нали затова се покатери на онова маслиново дърво? За да се добере до небесата.

— Покатерих се на онова маслиново дърво — каза майка ми и опря нощвите до дъската, — за да си набера от маслините.

Майка ми се залови с удвоена ярост да мачка тестото, което вече бе започнало да се сгъстява и запазваше формата на нейните юмруци. Капка пот надвисна от челото й и капна в тестото.

— Джузепи — рече тя, — защо не седнеш за малко? Онова ухапване от змия не е заразно.

Но сега за миг всичко изглеждаше така, сякаш някаква завеса се спусна между нас. Мария изведнъж се отмести в стола си и метна един мрачен поглед назад към Джузепина. Сякаш те двете си размениха някакво тайно безмълвно послание.

— Уф, оставила съм тенджерата на огъня — завайка се Джузепина, после промърмори нещо на раздяла и забързано излезе на улицата.

Този следобед, тъкмо когато подкарвах овцете по пътеката към върха на Коле ди Папа, аз дочух познати гласове откъм фонтана на площада. Чух също да се споменава името на майка ми. Стръмният склон извеждаше чак до горния път. Когато стигнах дотам, се надвесих надолу и през храсталаците видях, че там долу Мария и Джузепина наливаха от чешмите вода в стомните си.

— Знаеш ли какво говорят за нея в Рока Сека? — изрече Мария. — Сякаш всички са ослепели. А тя се разхожда наоколо като някаква принцеса.

— Бог ще я накаже — отсече Джузепина. — Неслучайно я ухапа онази змия.

— Че какво общо има тук змията?

— Е, поне така се говори. Тази сутрин ти тъй рязко отдръпна стола си от нейния, че още малко и щеше да излезеш насред улицата.

Мария глухо промърмори нещо.

— Жал ми е за баща й — сподели тя след кратка пауза — И за Виторио. Расте изоставен като плевел. Да си виждала някога да помага за жътвата като моя Винченцо? Никога. Той и майка му по цял ден уж учат уроците. Някой трябва да пише на бащата на това момче. Мога дори и аз да го сторя.

— Ти по-добре си гледай твоите грижи — сряза я Джузепина.

Двете жени бавно закрачиха към къщите.

— Е — чух аз Мария да казва, след като двете се поотдалечиха и гласовете им започнаха да заглъхват, — по един или друг начин той ще го узнае. Винаги така става.

Завистта, според дядо ми, беше в основата на всичките беди на селяните. Това бе причината, поради която брат не се погаждаше с брат си, син с баща си, съсед със съседа; ето защо много от някогашните чифлици сега са раздробени, а нивите на селяните са пръснати из цялата околност, често отдалечени на много километри от селото; ето защо земята всяка година им дава толкова слаби реколти, а селяните я ругаят и проклинат като че ли е упорито, инатливо муле.

Някога, разказваше ми дядо, много преди Христос да слезе на земята, цялата територия около Вале дел Соле била едно огромно равно поле, по-скоро една незаселена от хора джунгла, богата и плодородна, като най-старите дървета в нея се извисявали на стотици метри, а реката била широка километър и половина. Накрая един гигант, чието име било Гамбелунг, слязъл до нашия край от далечните северни простори и прочистил земята, като разорал девствената целина с двата си огромни вола. После посадил семената, които донесъл със себе си — хиляди хектари пшеница, хиляди хектари лозя, още хиляди хектари с маслинови дървета, после още хиляди хектари зеленчуци и хиляда хектара пасища за овцете му. Но веднъж през зимата, когато Гамбелунг заспал, надошли вълци и нахълтали в кошарите му, а после се нахвърлили и върху него, та го разкъсали на парчета.