Нино Ричи - Житията на светците

— В семинарията имах един другар, чието име беше Домпиетро — започваше той, — когото познавах още от Рока Сека. Когато ни разпределиха по стаите, монасите настаниха Домпиетро на леглото срещу моето. Така че още на първата сутрин в семинарията аз отидох при Домпиетро, за да идем заедно на закуската, но когато приближих до леглото му, го заварих със завряна отдолу глава.

— Домпиетро — рекох му, — какво дириш под леглото?

— Търся си обувката — отвърна той.

След няколко минути той я измъкна изпод леглото и си я надяна на крака.

— Ето! — доволен рече той и на лицето му разцъфтя радостна усмивка, сякаш в този миг бе най-щастливият човек на земята. А в следващия миг коленичи на пода край леглото си, събрал ръце пред гърдите си, за да нашепва някаква кратка молитва.

„Какъв странен човек е този Домпиетро“, казах си аз. „Може ли да благодари тъй горещо Богу, че си е намерил обувката?“

На следващата утрин, когато отидох да взема Домпиетро, същата история отново се повтори: Домпиетро отново лежеше на пода, с глава под леглото.

— Домпиетро — рекох му аз, — какво дириш под леглото?

— Търся си обувката — обясни ми той.

И като я намери, отново зашепна кратка, но пламенна молитва в знак на благодарност към Господа.

Това продължи да се повтаря през всеки ден от седмицата — първо търсенето на обувката, сетне молитвата. Вече започнах да се съмнявам дали Домпиетро не си е изгубил разсъдъка. Но във всичко друго той изглеждаше съвсем наред. Единственото, което не разбирах в него, бе тази история с обувката. Затова накрая една сутрин не се стърпях и го запитах:

— Домпиетро, защо всеки ден си търсиш обувката под леглото? Не мислиш ли, че Господ ще бъде много по-щастлив, ако просто свикнеш да си оставяш обувките край леглото като всички останали братя, така че на другата сутрин да не го безпокоиш с усилията да я търси?

— Но аз не говоря на Господ за моята обувка всяка сутрин — отвърна Домпиетро. — Всяка вечер аз я захвърлям под леглото, за да имам какво да търся на сутринта и това е повод да коленича край леглото. А след като падна на колене, вече никак не е трудно да си припомня за всичко, с което Господ ме е дарил.

Майка ми обаче не вярваше много на историите на падре Николо.

— Какво дириш под леглото? — попита ме тя, когато се опитвах да последвам примера с Домпиетро, даден ни от падре Николо. Само че като й разказах за историята на падре Николо, тя само се разсмя.

— Каква работа, брей! Не вярвай на тези истории, глупачето ми. Кой знае откъде ги е прочел.

Но аз продължавах да харесвам историите на падре Николо, макар че сега не смеех да споделям това с майка ми.

В неделните дни по обед обикновено ни гостуваха леля Лучия и дъщеря й Марта. Но точно сега, в деня на празника на Сан Камило, в нашата кухня витаеше някакво странно и мъчително напрежение. Майка ми се изгори от тенджерата, докато я взимаше пълна със соса от огнището, затова разля малко от соса по каменните плочи на пода.

— Глупачка! — сопна й се дядо. — Не можеш ли да бъдеш по-внимателна!

Само леля Лучия си беше все същата, както я бях запомнил: с каменно спокойно лице, седнала на обичайното си място, с едра и внушителна фигура, както винаги с плътна пола и престилка над нея, дори и шал си бе увила около врата въпреки жегата, а косата й бе стегната назад със забрадка. Преди да се съберем за обяда около масата, тя ме повика и с прошарената си от синкави вени ръка измъкна от джоба на престилката си една монета от пет лири.

— Да имаш с какво да купиш нещо на приятелките си — обясни ми тя с дяволита усмивка. Кожата на дланта й бе станала лъскава от годините, едва ли не прозрачна.

Но Марта изглеждаше днес някак си нащрек, потънала в мрачно мълчание, като че ли едва се сдържаше да не задреме, макар че може би повече приличаше на онези стари хора, които костите ги болят преди буря. На мен поне тази Марта винаги ми бе приличала на жена без определена възраст — можеше да е на петнадесет, но можеше и да е на петдесет. Големите й черни очи още гледаха живо и с някакво детско любопитство, но кожата около тях бе започнала да се сбръчква с годините. Но дори и в нашето село към нея се отнасяха със смесица от снизходителност и респект, сякаш тя едновременно бе съвсем проста жена и вещица, обладана от магически сили. Изтекли са доста години, през които тя е криела странното в себе си, дори може би се е научила да бъде невидима или поне да се промъква от стая в стая като сянка, а когато спираше, застиваше на едно място като камък, движейки само очите си, пърхащи в орбитите си като очи на птичка; но днес аз бях особено напрегнат от нейното присъствие и внезапно усетих, че ако мога някак си да погледна на света с нейните очи, ще видя един нестабилен и много странен свят — нещо като гледката през парче от криво огледало.