Нино Ричи - Житията на светците

Но като излязохме отвън, майка ми рече:

— Днес се беше изпотил като свиня, а ние като някакви безмозъчни идиоти продължаваме да му даваме пари за неговото вино и неговите наденички, след което цяла седмица предъвкваме само сух хляб. Иска ми се да видя колко от това, което днес е насъбрал от хорските подаяния, ще даде на болните.

Майка ми често наричаше падре Николо „нашето угоено теле“, защото според нея след като той станал енорийски свещеник, нашата селска църква съвсем западнала, понеже прибирал в джоба си всичките пари, оставяни от богомолците. И други от селото често го осмиваха, ала все зад гърба му; ако обаче го срещаха на улицата, се държаха все така почтително и разговаряха с него смирено, със сведени надолу очи. В училище ние много се страхувахме от него, защото често идваше да ни препитва по вероучение. Падрето имаше навика за всеки неверен отговор да ни удря по три пъти по задниците с къса пръчка: по един за Отца, за Сина и за Светия дух. А понеже нашето училище беше съвсем близо до църквата, за падре Николо бе достатъчно само да си надене обувките, да измъкне пръчката от тайното място, дето я криеше всеки път, когато му скимнеше да дойде, за да ни изпитва. Така се появяваше най-внезапно, от никого неканен, на прага на училището, като черен ангел с развятото расо на прага, но с плътно пристегната бяла якичка около тлъстата си шия, нарочно криещ пръчката зад гърба си. Незабавно секваше всякакво шепнене, дърпане на коси, предаване на бележки в смачкани на топка листове хартия и късане на листа от тетрадките (защото учителката ни, колкото и да се стараеше, не можеше да се сравнява по строгост с падре Николо). Във въздуха се долавяше само приглушено скърцане на краката на столовете по бетона. Най-после всички редици от маси и столове биваха подравнени в безупречно прави колони, учениците застинали и изправени край тях, на равни разстояния един от друг, с погледи насочени право напред. Една напрегната тишина надвисваше в класната стая и само притеснени, леко удължени детски усмивки посрещаха тлъстата физиономия на падре Николо.

— Добър ден, деца.

— До-бър ден, па-дре Ни-ко-ло.

След като ни позволеше да се настаним по местата си, падре Николо първо правеше една бавна обиколка из стаята, като се втренчваше в лицата ни, за да провери за някакви признаци на греховност. Когато си избереше жертвата — винаги бе момче, той отиваше до катедрата, обръщаше се бавно и извикваше оттам името на нещастника, след което минаваше покрай редицата, за да застане зад жертвата си.

— Антонио Джирасоле, моля те, стани от чина.

Антонио бе длъжен да се надигне от мястото си и да остане с лице към черната дъска, докато свещеникът оставаше само на няколко сантиметра зад гърба му — достатъчно близо, за да може горкият Антонио да усети горещия му дъх в настръхналия си врат.

— Кажи ми, Антонио, колко лица познаваме ние в Бога?

Винаги започваше с някой по-лесен въпрос.

— Три лица, падре Николо.

— Три лица, чудесно. И как се наричат те, тези три лица?

— Отец, Син и Свети дух.

— Добре, Антонио, много добре. Ти вече си станал истински теолог, даже и йезуит можеш да станеш.

Другите ученици сподавено се захилваха. Всички прекрасно знаехме колко обичаше падре Николо да си поиграе с жертвата, преди да й нанесе последния, довършващ удар. Също като момче, което къса крилете на уловените от него мухи.

— А сега ми кажи, Антонио, как могат тези три лица да бъдат съвместени в едно?

Спускаше се мъртвешка тишина, нарушена най-накрая от неспокойно помръдване на крака и нечия изнервена кашлица. След краткия, но многозначителен отговор на Антонио „Не зная, падре“, падре Николо вече разполагаше с първата си жертва за деня.

Падре Николо никога не пропускаше да разпъне на кръст едно или две жертвени агнета при всяко свое посещение, като на всичкото отгоре се стараеше да ни натовари с усещането за нашата колективна вина. Защото кой от нас би могъл да отговори правилно на неговите засукани въпроси? Но след това, след като избраните от него нещастници вече бяха заплатили цената на изкуплението, той се поотпускаше малко и започваше да ни разказва разни случки от неговите дни в семинарията. Понякога тези разкази бяха тъй забавни, че дори ни караха да забравим за пръчката му, която обаче както винаги пак щеше да ни изплаши при следващата му поява на училищния праг. Дотолкова се вцепенявах, че хич не можех да проумея, как така всъщност падре Николо с пръчката и падре Николо, разказващ забавни истории, може да е една и съща личност.