Нино Ричи - В стъклената къща

Понякога, към края на нощните ни скитания, спирахме при Даяна. Там работеше една келнерка, която ни посрещаше все по-дружелюбно. Отначало просто се преструваше, че не ни познава от предишните ни посещения, но всеки път се задържаше все по-дълго край нашата маса, докато ни обслужваше.

— И така, момчета, какво ви води насам всяка вечер и то все към един през нощта?

— О, нали знаеш. Пиене, търсене на жени.

— Е, мисля, че май още не сте приключили с търсенето. — След кратка пауза тя се засмя, сякаш някой бе споделил някаква шега с нея.

Тя някак си бе разбрала, че сме италианци и това й изглеждаше кой знае защо странно и дори екзотично.

— Точно така, красиви италиански момчета — каза Винс, докато я имитираше. — Ето, тези там са Виторио и Антонио, а пък аз съм Винченцо.

— Виторио? Звучи много мило — рече тя, като произнесе завалено името ми със своето носово английско произношение. — Помня, че съм те виждала в училище.

Но нейните закачки предизвикваха у мен необясним изблик на агресивност.

— Много смешно — рекох. — Защото аз пък не помня някога да съм те виждал.

Винс и Тони се засмяха.

— Ние се преместихме тук от Мичиган съвсем скоро, миналата пролет. — Всъщност тя говореше директно на мен. После, на тръгване от нашата маса, добави: — Името ми е Кристъл. Казвам го, макар никой да не ме попита.

— Здравей, Кристъл — провикна се Винс след нея. — Хубаво име.

— Само че е доста едра — скептично отбеляза Тони.

— Виктор, момчето ми — обърна се Винс към мен, — мисля, че тя си пада по теб.

— Да, прав си.

Случи се така, че цялата енергия, излъчвана от нея, ми подейства като код за задействане. Може би това, което тя успя да създаде у мен, да ми го внуши само за един миг, беше само лъжлив сигнал или грешно впечатление. Но при следващото ни посещение там щом ни видя да влизаме, лицето й действително грейна. Дойде до нашата маса и ни заговори с откровена фамилиарност, без никакво притеснение:

— Тъкмо се питах, момчета, кога пак ще се появите тук.

— Значи ти липсвахме, така ли?

— Не и ти.

— Тогава може би Виктор.

— Виктор? Кой е този Виктор?

— Моят добър приятел Виторио. Не го ли помниш?

Тя се засмя.

— Виктор не ми харесва. Много по-добре звучи Виторио.

Останах силно изненадан от това как нейният смях ме проряза, колко ме развълнува възможността тя да ме хареса. Винс изглеждаше уверен, че наистина бе така.

— Тя е тази, която ти трябва, Виктор, слушай какво ти казвам.

— Та тя дори не ме познава.

— И какво от това? В тъмното всички изглеждаме еднакви.

Кристъл се върна с нашите поръчки.

— Сигурно ти е омръзнало да работиш тук — подметна Винс.

— Както и да си говоря с такива като вас.

— А какво ще кажеш за Виктор? Явно го харесваш. Какво ще кажеш да излезете някой път?

Тони прихна да се смее. Длъжен бях да му направя забележка или да кажа нещо смешно и дръзко, или да му отправя някакъв упрек, но вместо това просто седях там, изчервен и потънал в мълчание.

— Трябва да тръгвам — каза накрая Кристъл.

Когато ни донесе сметката, се оказа, че на гърба на листа е написала телефонния си номер.

— Утре вечер не съм на смяна — рече ми тя, преди да се отдалечи от масата ни.

Навън както Винс, така и Тони като че ли се заразиха от моето въодушевление.

— Всичко е уредено, Виктор! — извика Тони, странно възбуден, след което бръкна с два пръста в устата си и изсвири силно и продължително насред безлюдната улица.

На следващия ден й позвъних по телефона от кабинета на баща ми. Сега всичко зависеше от мен, така че се поизплаших в началото, особено от това, че вечно ми се натякваше как за нищо не ме бива. Вече наближавах осемнадесет, но никога не бях излизал на среща с момиче, с никоя не се бях любил.

— Не очаквах да се обадиш — призна ми Кристъл, обезоръжаващо откровена.

— Е, ето че се обадих.

Уговорихме си среща, след което трябваше да отидем на автокиното в Уиндзор. Но вече усещах как нещо в мен се сковава дотолкова, че дори не можех да подхвана елементарен разговор.

— Предлагам да се видим към осем — предложих й аз.

— Добре.

Тя живееше в покрайнините на града. Домът им бе част от дълга поредица къщи, разпръснати по двете страни на улицата покрай старото ни училище „Сейнт Майкъл“, преди да свърши градът и да започне полето. Къщата им имаше вид на стара фермерска постройка, която постепенно и с течение на годините се е вписала в обкръжаващата я градска среда. Беше си останала непроменена — тясна, но висока. Най-лошото бе, че изглеждаше твърде разнебитена, с разкъртени тухли по стените и с килната на една страна веранда. На покрива й имаше ветропоказател с олющена боя, а край външната врата се виждаше картонена фигура на пожарникар, обърнат към автомобилната алея, чиято физиономия изглеждаше странно радостна и развеселена на фона на паянтовата къща.