Нино Ричи - В стъклената къща

Започнах да мразя тези вечери, монотонното и безплодно очакване, пустотата, която ме обземаше, след като се приберях у дома и се усамотявах в леглото си. Бях изтощен от пиенето и пушенето, но най-вече ме измъчваше предчувствието, че няма да намеря нищо през целия си живот, което да противопоставя на тази пустота. Когато не можехме да вземем колите на бащите си или просто в дните, в които Винс не ми се обаждаше, знаех, че в идния понеделник отново ще трябва да слушам за поредните подвизи, извършени от него, Тони и другите им приятели. Това още повече ме караше да мисля, че реалният живот ми се изплъзва.

— Мислех да ти се обадя, ама в последната минута пак изскочи нещо неотложно.

От неговите оправдания ми ставаше пределно ясно, че е бил готов да излезе и в същото време не го е желаел. Нали неведнъж бях ставал свидетел на умението му така да преразказва вечерите, прекарани заедно, че те се превръщаха в нещо напълно непознато дори за мен, свидетеля на случката, тъй като той преувеличаваше и преиначаваше своето участие в събитията. Същевременно се дразнех, понеже се чувствах изолиран. Измъчваше ме и властта му над мен, защото бях вътрешно убеден, че го превъзхождам.

Обедните часове обикновено прекарвахме в игралната зала. По това време на деня тя бе почти празна. Освен нас двамата понякога се мяркаше и португалецът Джордж, за да позяпа как играем на машините, докато дъвчехме мазните хамбургери, изпечени от него на малкия грил, които заместваха обяда ни. Докато ги приготвяше, той крадешком поглеждаше към малкия телевизор, близо до касовия апарат.

— Вие, момчета, сте от добрите, защото никога не ми създавате главоболия.

Без други хора около себе си Винс изглеждаше някак си смален, както и всичките му приятели. Тъкмо тогава най-добре личеше колко скромни бяха възможностите му — демонстрирани пред мен и Тони. Нашето приятелство бих определил като споделена самота, която не обещаваше нищо повече от общи цигари, лаконични разговори и затъпяващи безкрайни игри на флипер. Все пак имаше някаква интимност в разходките ни през обедните почивки, когато крачехме мълчаливо по унилите странични улички, водещи към училището. Въздухът миришеше на нещо сладникаво и неприятно, може би от димящите ни в студа цигари. Не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, че сякаш сме попили от спарения въздух, който се стелеше в игралната зала. Там, където ние всъщност се криехме от живота, нормално протичащ навън. Може би заради стремежа да докажем, че всеки един от нас превъзхожда останалите, нещо ни се губеше. Прегърбен, Джордж седеше пред своя малък телевизор в дъното на игралната зала и приличаше на наш мълчалив страж. Най-много се опасявах да не би случайно да разочаровам Винс. Не бях способен да проникна в неговия свят на непостижимо за мен душевно равновесие. Той винаги успяваше да намери ловък начин, да възкреси и преразкаже някоя отшумяла случка от съвместното ни пилеене на време, но така, че тъкмо той да се окаже в центъра на събитията. Успяваше да издигне себе си на пиедестал, представяйки случилото се леко изопачено. Кой знае, може би пък действително така възприемаше станалото, докато за мен то беше просто убиване на време.

През пролетта посещенията в игралната зала се удвояваха. Момчетата от гимназията притичваха тук на групи, за да поседнат на едно питие и да поведат лениви разговори за шумните си забавления. Отношенията ни с Винс поохладняха, защото той отново започна да се държи прекалено дистанцирано и да обръща по-голямо внимание на публиката си, използвайки своя подръчен арсенал от хватки, за да привлече всеобщото внимание към себе си. Очевидно се стараеше във всеки момент да изгражда за себе си онази представа, за която жадуваше. Да го възприемат такъв, какъвто той искаше да изглежда в техните очи. Неговата самоувереност му служеше като оръжие, а за мен бе отредено да оставам настрани, в сянката на събитията. За това успешно му служеха разказите му, очевидно пропити с неговите претенции. Те му помагаха да печели хората на своя страна, а пък аз му завиждах не заради оскъдната доза на истината в тях, а заради умението да поднася полуистините толкова ловко.

По едно време в игралната зала се появи Джони Елиас, моят отколешен душманин от училището „Сейнт Майкъл“. Той играеше с приятелите си билярд в дъното на залата. Залагаха по четири долара на игра. Джони винаги ходеше с едни и същи възтесни дънки и боти, с ужасно високи десетсантиметрови токове. Косата му беше много пораснала като на някой афроамериканец и увенчаваше кльощавото му длъгнесто тяло като екзотичен храсталак.