Нино Ричи - В стъклената къща

— Задник! — ревна той, после се обърна, върна се в колата си и потегли.

Цялата драма се разигра за броени секунди. Ако бяхме останали там, насред кръстовището, дори само една минута кой знае колко още коли щяха да ни връхлетят, защото в неделните сутрини много автомобили пътуваха из града. В мрачно надвисналата тишина, паркирали край тротоара, баща ми и аз не смеехме да помръднем. Сърцата ни бяха разтуптени сякаш току-що сме преминали през някакво ужасно дълго изпитание, макар че цяла бездна ни делеше от мига, в който смъртоносният сблъсък изглеждаше непредотвратим. Миг на ужаса и надеждата, че баща ми ще загине и не по-малко ужасният миг след това.

— Мисля, че ще е по-добре аз да карам — изрекох накрая.

Излязох, заобиколих колата и се настаних на мястото на шофьора, а баща ми се приплъзна по седалката, за да се сгуши до отсрещната врата. При това движение палтото му отзад се надигна, както се случва понякога при малките деца. После, докато си нагласявах седалката и огледалото за обратно виждане, той отново се намести по-близо до мен, като за момент лицето му болезнено се изпъна.

— Може би трябва да обърнеш и да се приберем — каза той. — А после можеш да се заемеш с твоите работи.

Оставаше само да поиска да спра колата за малко пред дома на семейство Амхърст, за да вляза вътре и да се видя с тях за кратко.

— Моите работи сега не са най-важното — промълвих аз.

За миг като че ли бе възможно да се разберем по-добре от всякога, да му призная, че докато беше болен, аз нито веднъж, нито една неделя не бях обядвал с тях. Да му поднеса това откровение като подарък, но вместо това само отбих колата по първата пряка, за да обиколя кръстовището, и да поема по обратния път към дома.

След като прекратих редовните си посещения у семейство Амхърст, двамата с баща ми достигнахме онази точка, след която мълчанието между нас окончателно се възцари. Някакъв праг бе прекрачен — както понякога се случва между двама непознати. Стига се до момента, след който опитите за установяване на някаква близост вече са безсмислени. И колкото по-дълго се стелеше мълчанието между нас, толкова по-непреодолимо ни се струваше. Дните бавно се нижеха, ден след ден, седмица след седмица, без да си разменим дори и дума. Сякаш езикът на човешкото общуване беше изцеден от нас до последната сричка и ни бяха останали единствено животинските усещания за възприятие и настроение.

В училище се сприятелих с един сицилианец, Винс Лазала. Той бе пристигнал в Канада почти едновременно с мен. И също като мен в училището го върнали с една година назад. Отначало той наблягаше на тези прилики между нас, но не толкова за да се сближим, колкото да подчертае различието между нас. Накрая станахме приятели именно защото той все пак имаше желание да общува с мен, така че всеки от нас постепенно успя да вникне в навиците и предпочитанията на другия. Когато нашите отношения се задълбочиха, тази прекалено изтъквана италианщина започна да му служи като маска, която той при всеки удобен случай охотно нахлузваше. Доста често си позволяваше шеги за мафията, изпъстрени със звучни сицилиански фрази, но след това се мусеше презрително, когато хората около него ги запомняха и ги повтаряха при всеки удобен случай. Случваше се на връщане от училище към къщи с някоя своя недодялана или странна постъпка, той да ми припомни, че действително е сицилианец, но когато за пръв път видях тяхната къща, останах удивен. Оказа се много приятна и уютно подредена. Беше ниска, тухлена, с модерен вид, със застлани с килими стаи и с вътрешен двор отзад, подобна на дузината къщи наоколо в това тихо и тънещо в зеленина предградие, където винаги цареше ленива атмосфера, понеже тук хората не обитаваха ферми. Понякога се изтягах на дивана във всекидневната на Винс с чаша бира в ръка, ако бе станало прекалено късно да хванем училищния автобус, та трябваше да изчакаме бащата на Винс да се върне с колата си от рибния пазар. Не е чудно, че възприемах къщата на семейството на Винс като удобен комплект дрехи, особено като я сравнявах с нашата.

Уикендите прекарвахме заедно с приятеля на Винс — Тони Пералта. Очаквах в живота ми да настъпят някакви промени, нещо като внезапно, макар и позакъсняло начало на младостта ми; но нашите вечери много скоро станаха предсказуеми. Повтаряше се все едно и също: безкрайни обиколки из града, пушене на цигари, игри на флипер и вечеринки в италианския клуб. За пръв път Винс демонстрира някакво по-специално отношение към мен, което личеше от подчертаното уважение, с което ме представяше на приятелите си. В същото време все повече се налагаше впечатлението, че ние с Тони му служим просто като публика, предани свидетели на неговите дребни подвизи в игралната зала. Когато идваше неговият ред да играе, от нас двамата се искаше да се впечатляваме и да внушаваме увереност, като нито за миг не забравяме, че другите ни гледат. Винс очакваше също от мен и от Тони да си пием мълчаливо питиетата, докато той води своите дълги-предълги разговори с другите си приятели. Понякога се впускаше да танцува, макар и несръчно и сковано. Все пак се стараеше да запази достойнство, използвайки например отработения жест да не избързва, а бавно да притисне ръката си към гърба на момичето и уж случайно да го притегли към себе си. Опряла глава о рамото му, партньорката му се усмихваше на забележката, която той й прошепваше, докато бяха плътно притиснати. Тони и аз стърчахме в края на дансинга като негови покорни спътници, без да продумаме. Не можех да се начудя на Тони: защо той понася безропотно капризите на Винс? И защо продължава да мълчи невъзмутимо дори когато двамата оставахме сами? В училище Тони понякога се разминаваше с мен в коридорите само с бегло кимване и с изкривена, половинчата усмивка, сякаш бяхме някакви заговорници. Това бе единственият знак от негова страна след всички пропилени часове, които бяхме прекарали заедно като приятели на Винс.