Нино Ричи - В стъклената къща

— Виктор, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш. Ще се опитаме да осиновим сестра ти, като спазим естествено всички законни процедури — изрече тя накрая. Постара се думите й да прозвучат като заявление, но зад тях се криеше неизказан въпрос. Долавях смътно, че г-н и г-жа Амхърст смятаха, че имам много по-голямо влияние в нашето семейство, отколкото беше в действителност. — Според нас, така ще е най-добре за нея. Надяваме се, че ти, ще продължаваш да я посещаваш. Но не за това говорим сега, просто считаме, че е редно да го знаеш.

Тя нито очакваше да й възразя, нито се съмняваше в това дали мога да имам мнение по този деликатен въпрос. В цялата бъркотия все пак долавях невидимата и тревожна линия, която поставяше дилемата дали да взема нейната страна, или не. Като резултат моите посещения в дома им станаха още по-тягостни. Много по-мъчително за мен бе усилието да се преструвам, че нищо не се е променило. Самата Рита ми изглеждаше сякаш още по-недостъпна, беше сдържана и хладна, сдържаност и хлад излъчваше и домът на г-н и г-жа Амхърст.

— Елена каза, че ти не си ми истински брат, а заварен брат — каза ми тя веднъж, а изреченото подсказваше на кого се чувства истински задължена.

След неочакваното посещение на г-н и г-жа Амхърст атмосферата у дома стана още по-тягостната, а здравето на баща ми започна да се влошава. Отначало той го използваше, за да ни занимава непрекъснато със своите оплаквания, да сгърчва лицето си в болезнени гримаси, внезапно и рязко да си поема дъх. Семейният лекар му предписа специална диета и цял куп хапчета. Състоянието на баща ми обаче все повече се влошаваше и той съвсем се обезкуражи сякаш наистина бе решил да се разболее. Накрая не издържа и една нощ ме накара да го отведа в спешното отделение на болницата. Доста начумерен, въпреки че обичайно беше все в добро настроение, докторът грабна зимното си палто и го придружи от дома ни до там.

— Марио, земляк, какъв ти е проблемът?

Той остана с баща ми в болницата, за да изчака резултатите от изследванията. Дойде неделята, но баща ми не беше изписан от болницата. Позвъних на г-жа Амхърст, за да й кажа, че няма да мога да дойда за обяд, макар че вече си бях взел шофьорска книжка и можех сам да шофирам.

— Надявам се да не се окаже нещо сериозно — каза г-жа Амхърст.

Аз веднага съжалих, че им позволих за пореден път да се уверят колко сме уязвими.

Макар че резултатите от изследванията нищо не разкриха, баща ми изглеждаше доста зле. Лежеше съвсем отпуснат, без да помръдва, а когато го посещавахме, само дремеше. Леля Тереза му занесе домашна храна, но той почти не я докосна.

— Причината за всичко е в главата му — рече тя на чичо Алфредо. — Не му дава мира онова, което иска да стори г-жа Амхърст с момичето… нали знаеш колко болезнено реагира той на това.

Накрая лекарите решиха да го прехвърлят в болницата в Уиндзор 19 19 Град в канадската провинция Онтарио. Освен него в Канада има още три града с това име (в Квебек, Нюфаундленд и Нова Скотия), 4 в Англия, 3 в Австралия, 1 в Нова Зеландия и 29 в САЩ). — Б.пр. . Там му направиха още изследвания, след което се решиха на операция. Леля Тереза остана през целия ден в болницата, а привечер го посетихме и ние тримата — чичо Умберто, чичо Алфредо и аз. Когато го видяхме, баща ми още се възстановяваше от упойката и едва ли успя да ни разпознае. Влезе една сестра, за да му смени системата, после се появи и един доктор, който се затвори при него, като дръпна завесите. Успях да надзърна през пролуката и видях как лекарят сваляше превръзките от корема на баща ми. Забелязах дори следата от шева на хирурга, като от ножица по някоя дреха.

— Изглежда, че лепилото държи — каза докторът на излизане от болничната стая кой знае защо с радостна усмивка. — Тъкмо навреме сме го оперирали, тъй като вече е бил наполовина загнил.

— Така казаха и преди, когато още нищо му нямаше — промърмори леля Тереза.

— Е, добре де, в такива случаи невинаги може да се постави точна диагноза, преди някой доктор да ти отвори корема и да се огледа вътре. Но при всяко положение само след няколко месеца ще се оправи и ще бъде като нов човек.

Баща ми като че ли не желаеше да излезе от унеса след операцията. Много дни остана в същото полубудно състояние. От време на време се завръщаше в света на будните, но после пак го напускаше, като бълнуваше несвързани фрази подобно на изпадналите в делириум или на измъчваните от силна треска. Леля Тереза се грижеше за него като за малко дете, но често губеше търпение и започваше да му крещи: