Нино Ричи - В стъклената къща

— Какво бе, Марио, какво има пак?

Той вяло се оплакваше от главоболие и от болки в стомаха. Дълго време, след му спряха системите, не искаше нищо да яде. Положихме много усилия, докато започне да се храни. Постепенно, докато беше в болницата, нашите посещения се разредиха и ставаха все по-напрегнати. Сестрите влизаха в болничната стая само колкото да го проверят, да му донесат хапчетата и да надраскат набързо нещо на таблата, висяща на рамката на леглото откъм краката му. Престорените им усмивки нищо не ни говореха.

— Даваме нещо, което да му помогне да заспи.

— Все едно и също се повтаря — навъси се леля Тереза. — Докторът рече, че нищо тревожно няма, ама като не знаем в какво да вярваме…

Междувременно се сблъскахме и с ред проблеми около оранжерията. Някои от посевите пострадаха от маната. Пръв откри това бедствие чичо Алфредо при поредното си наминаване в новата оранжерия. Набитото му око веднага забеляза, че горните листа на около половин дузина растения са сгърчени и загрубели като кожата на гущер. Чичо Алфредо почервеня от гняв.

— Възможно ли е никой от вас да не забележи какво става в оранжерията? Сигурно болестта вече е поразила половината реколта.

Всички се втурнахме да търсим поражения и много скоро открихме и други щети — тук-там се натъквахме на малки островчета от заболели стъбла, чиито върхове бяха клюмнали сякаш са попарени от слана. Трябваше да ги бележим, а после да се приберем у дома, за да обмислим най-неотложните мерки. Преди това се налагаше да се преоблечем и старателно да си измием ръцете. Тъй като проклетата болест засягаше само току-що развилите се листа и краищата на стъблата, трябваше да режем върховете на заразените растения, но да се постараем да спасим поне каквото бе възможно от узрялата реколта на долните, по-стари листа. За наш ужас обаче се оказа, че всеки ден изникваха нови случаи. Само за две седмици цялата ни оранжерия се превърна в един хаотичен лабиринт от наскоро прорязани пътеки — това бяха зоните с отскубнатите заразени посеви, за да се отделят здравите от болните. Въпреки изнурителното прочистване все повече нарастваше усещането ни, че напразно се бъхтим: без нов растеж добивът щеше все повече да намалява. Наскоро заразените растения не след дълго клюмваха и придобиваха окаян вид, останалите по стъблата им плодове зрееха мъчно и бяха по-дребни, така че още преди средата на сезона продукцията ни се оказа сериозно застрашена.

Повече от месец след операцията баща ми най-сетне се прибра у дома. Видимо бе още зле, беше съсухрен и умърлушен като обвит в невидим пашкул. Първите няколко дни прекара в къщата, тътрейки се като в мъгла. Рядко напускаше стаята си, протягайки ръка, за да вземе многоцветните хапчетата, които леля Тереза му подаваше. След това отново се прибираше. В един съботен ден се реши да излезе навън.

— Какво се е случило с тези растения? — гласеше първият му въпрос към нас. Но си оставаше унесен, навъсен, с премрежени очи сякаш веднага след като се е пробудил, го е налегнала непреодолима умора.

— Ами болест ги нападна — обясни му леля Тереза. — Нали сам виждаш.

След това тя се зае да сортира доматите, които той беше събрал, за да отдели най-зелените.

В неделя сутринта той стана по-рано и се приготви да отиде на църковната служба. Двамата с него си разменихме многозначителни погледи. Разбрах твърдото му намерение всичко да продължава постарому, както е било преди заболяването му: моите визити в дома на семейство Амхърст и неговото мъченичество. Ала той още не знаеше, че докато лежеше в болницата, аз нито веднъж не ги посетих. Затова усетих как в гърдите ми се надига съпротива срещу твърдоглавата му упоритост, която ме принуждаваше да се върна към стария ред.

Изчака ме в колата, докато аз още се преобличах горе в къщата. В мига, в който потеглихме, разбрах, че не биваше да шофира, тъй като не беше излязъл от вцепенението си. Но кой знае защо не успях да се насиля и да започна да го разубеждавам. Вместо това ме обзе необясним трепет при мисълта за опасността, на която ни подлага. Така неусетно стигнахме до едно от най-оживените кръстовища в града, където той трябваше да спре на червен светофар.

— Татко! Кола! Идва кола…

Вече бяхме навлезли в пресечката. Изскърцаха зловещо автомобилни гуми, изсвири клаксон, пред прозореца на колата нещо едро се завъртя като вихър. По чудо баща ми успя да извърти волана, отби колата в пресечката и я изтегли, за да натисне спирачки, миг, преди да се качим на тротоара. Другата кола остана като закована насред кръстовището, точно в центъра му, леко килната от внезапното спиране. Шофьорът й вече бе изскочил и се втурна към нас, почервенял от ярост. Но като забеляза как баща ми се е присвил немощно на седалката, гневът му малко постихна.