Нино Ричи - В стъклената къща

— Вик-торе, синко, как е хавата днес?

Явно не възнамеряваше да хаби прекалено много енергия за моята скромна личност, а само ми демонстрира обичайното си нагло безразличие.

Той цъфна при нас, след като завърши играта. Двамата с Винс играехме флипер, но просто така, за да мине времето и да се поразсеем. Джони опря билярдната си щека до автомата и се зазяпа в играта ни.

— Вик-торе, синко, това топче трябва да го тласкаш с повече английски маниер. — Прозвуча ми почти приятелски. Едва ли не бащински. В същото време се зае, нехайно, разбира се, да клати автомата, и то тъкмо когато се опитвах отчаяно да накарам топчето да се изкатери до най-високата дупка върху наклонената дъска.

— Хайде, Вик, набутай го там.

Ала топчето се сурна право надолу и изпадна от играта.

— Е, добре де, приятел, не беше чак толкова зле — промърмори Винс.

Автоматът изчисти брояча и топчето отново се върна в играта. Джони отново се залови да друса корпуса на автомата.

— Остави ме на мира — рекох му аз.

— Хайде, приятелче, тъкмо започна да става интересно.

За миг ми се стори, че трябва да продължа да играя спокойно, независимо какво ще се случи, стига да не бъда прекалено унижаван.

— Казах ти да ме оставиш на мира.

Трябваше да направя своя избор. Джони за последен път блъсна машината, но този път толкова силно, че тя се прекатури.

— Много зле, синко. Край на играта.

Винс още стоеше до мен. Очаквах някакъв знак от него обаче той изглеждаше съвсем неутрален, с непроницаема физиономия.

— Шибан задник! — извиках задъхан.

— Ей, приятелче? — Джони яко ме цапардоса през лицето с опакото на ръката си. — Каза ли нещо?

Сега ме хвана в капана си. Искаше ми се някак по-лесно да се измъкна от унижението. За няколко секунди трескаво се замислих как да се върна към нормалния живот, ала нямаше връщане назад.

— Я повтори какво рече, приятелче, че нещо не го чух добре.

— Задник — повторих аз.

Силно ме тласна към ъгъла на автомата. Гърбът ми яко се блъсна в металния ръб. Но тъкмо в този миг с крайчеца на окото си зърнах билярдната му щека. Рязко посегнах към нея и я улових здраво, с двете си ръце. В следващия миг коравата щека вече летеше със замах към главата му, за да се стовари с глух тътен върху косата му, която приличаше на разпердушинена възглавница. Той се опита да избегне удара, но аз усетих как в мен се надига невероятно мощен импулс, как гневът ми се разразява докрай, все едно че бях пиян до безсъзнание. Билярдната щека се стовари върху черепа му и в същия миг цялото ми желание да се бия се изпари, сякаш някой ми го бе задигнал. Ала най-изненадващото бе как Джони се надигна, след като политна назад, все още преливащ от желание да потърси разправа. Бях му дал удобен повод да се нахвърли върху мен. В следващия миг кракът му се впи силно в слабините ми. От сърцераздирателната болка направо останах без дъх. Бавното й проникване в мозъка ми подейства като експлозия. Паднах, сигурно съм изкрещял, причерня ми пред очите, но това ми помогна да изтрезнея, за да стоваря следващия си удар в лицето му. И тогава чух яростното скарване между Винс и Джони, както и оглушителните викове на Джордж:

— Безделници! Махайте се от тук, всичките. Като животни сте!

Окопитих се чак в тесния клозет на игралната зала. Мозъкът ми още беше замаян от болката. Винс притискаше към носа ми една окървавена книжна кърпичка. Капещата от там топла кръв, незнайно защо, ми подейства успокояващо.

— Много ли те боли?

Нужен ми бе един миг, за да си възвърна способността да говоря.

— Разбира се, че ме боли.

— Мисля, че трябва да се махаме от тук.

Взех кърпичката от него и за кратко останахме, все така смълчани и нащрек, притиснати в тясната тоалетна.

— Шибан задник — изруга накрая Винс. — Но и ти добре го подреди с първия си удар.

В този ден пропуснахме следобедните занятия в училище, защото поскитахме из огрения от пролетното слънце град. Накрая се спуснахме по тънещите в зеленина малки улички, водещи надолу към езерото. Странно ми беше това, което се случи, както и ролята, която разиграх, още повече, че главата ми беше изпразнена като след боледуване от треска. Исках само едно — да остана безчувствен, никой с нищо да не ме занимава, да не страдам повече нито от рани, нито от неправди, но се задоволявах и с мълчаливата, насърчителна загриженост на Винс.

— В Италия водата по това време на годината е достатъчно топла за къпане — рече той. За пръв път между нас се заговори за Италия, внезапно придобила физическо присъствие и форма във въображението ни. — Нашето място там е точно на брега на морето и затова на местните жители до гуша им е дошло от туристи. Моят старец досега да се е гътнал, ако бяхме останали там.