Нино Ричи - В стъклената къща

Аз си имах своя представа за неговото село в Сицилия, с рибарски лодки и с тесни улички, с каменни къщи, спускащи се чак до морето. Мислех си, че ако той бе останал там, сега щеше да е съвсем друга личност, едно от превъплъщенията на местните селяни, загорели от жаркото южно слънце.

— Тук е много по-различно — добави той за моя изненада. — Всеки всекиго познава. И вечно се делят на малки групички.

Закрачихме покрай брега, докато си бъбрехме за останките от потънали кораби тук, за тръстиките и за дървените отломки, влачени от вълните, за мъртвата риба. Макар и само за кратко, ние бяхме толкова единодушни, както може би никога нито преди, нито след този ден.

— Мисля, че ще е по-добре да се прибираме — каза ми Винс накрая.

Едва тогава започнах да съжалявам за сбиването край флипера и осъзнах колко ми костваше то. Замислих се за нашето приятелство — май не се оказа достатъчно устойчиво, за да заличи горчивината, която ще остане като утайка в нашите отношения дори след такива моменти на близост. Просто Винс беше самотен и уязвим също като мен и се опитваше да проправи своя път в живота.

Странно, но изживяхме заедно времето в измамно преследване на нашето възмъжаване. Беше ми приятно да отдъхвам в неговата къща след часовете или ако ме поканеха да вляза вътре, когато идвах, за да го изведа вечерта и трябваше да го изчакам да се облече. Беше ми приятно просто да седя с него, заобиколен от умилителната задушевност на тяхната всекидневна. Тогава още по-добре проличаваше дистанцията между нас, както и какви бяха нашите задължения и какво уважение си дължахме един на друг. Чувствах се добре у тях, защото ме посрещаха като очакван гост. Неговите родители и братя бяха много внимателни към мен и сякаш цялата им къща ми предлагаше уют и убежище. Пред мен се разкри една друга личност, скрита досега във Винс. Приел присърце ролята си на първороден син, той имаше невероятен авторитет сред братята си — дори си беше извоювал право свободно да пуши в стаята си. Имаше прилика с възрастните джентълмени от филмите, които канят в домовете си хора, които са им симпатични, повтаряйки им на прага: „Влез, влез, тук всичко ще бъде на твое разположение“. Но това, което можеше да съсипе нашето приятелство, беше околният свят и нашата нужда да намерим мястото си в него. Защото още не бяхме съвсем наясно какво точно търсим и какво пропускаме в процеса на търсенето. Не бяхме наясно какви можем да бъдем един за друг, ако ни позволяваха да разкрием постепенно това, което външно изглежда като изчакване в тези изолирани и малобройни моменти на пълна откровеност, когато ни спохождаше невероятно спокойствие.

През лятото вечерните ни забавления добиха нови мащаби: прескачахме до баровете в Уиндзор и Детройт, не пропускахме купоните, за които Винс пръв научаваше, нито среднощните разпивки с другите му приятели сред опустелите странични пътища покрай плажа Сийклиф. Понякога организирахме среднощни надбягвания с коли по околоградското шосе. При тези безумни надпревари винаги ме обземаше страх, особено в първия миг, когато автомобилите като обезумели зверове се втурваха в гъстия мрак. Изобщо не изпадах във възторг от тези самоубийствени забавления, по-скоро сковаващата ме боязън пробуждаше у мен необясним подтик към насилие, който фокусираше цялото ми внимание в това внезапно устремяване в нощния мрак.

Към края на всяко от среднощните безумства чувствах едно и също отвращение, вцепеняване и недоволство от себе си; а на следващия ден ме очакваше сблъсък с неизказания гняв на баща ми заради прекалено късното ми прибиране. Ако доловеше признаци, че съм прекалил с пиенето, той още повече ме презираше. При един от редките си изблици на щедрост, която обикновено добре прикриваше — той купи нова кола, като остави старата на мен и на леля Тереза. Започнах да се възползвам дори и от най-малката възможност, за да се повозя — с колата отивах на училище. Пак с нея се отправях до някое уединено място, за да попуша на спокойствие. Усещах, че баща ми не е доволен както от това, че злоупотребявах с доверието му, така и от голямото количество бензин, което прахосвах. Но независимо от всичко аз не се подчинявах на изискванията му. Като че ли играех някаква тъпа игра, без цел и без край. Просто упорствах в опитите си във всичко да му се противопоставям. Винаги избирах най-спорната, най-оскърбителната за него позиция. А след това наказвах себе си, като се подлагах на мъчението да търпя безмълвния му гняв.