Джон Гришам - Бялата къща

Планинците и мексиканците пристигнаха в един и същи ден. Беше сряда, някъде в началото на септември 1952 г. Три седмици преди края на сезона Доджърс водеха пред Кардинале с пет спечелени мача и работата ни май беше спукана. Затова пък памукът стигаше до кръста на баща ми, още малко и щеше да ме задмине, а преди вечеря татко и дядо си шепнеха думи, каквито рядко чувах от тях. Очертавала се хубава реколта.

Татко и дядо бяха фермери, работеха здраво и ставаха черногледи само когато обсъждаха времето или памука. Слънцето прежуряло, дъждовете край нямали, реката щяла да придойде, семената и торовете поскъпвали, пазарът бил несигурен. И в най-прекрасните дни мама ми прошепваше тайничко: Не се тревожи. Ей сега ще намерят за какво да се вайкат.

Когато тръгна да търси планинците, дядо ми се притесняваше колко ще поискат. Според него миналата година вървяло по долар и половина за петдесет килограма набран памук, но вече се говорело, че някакъв фермер в Лейк Сити дава по долар и шейсет.

На път към града това явно не му излизаше от ума. Дядо никога не приказваше зад кормилото. Според майка ми, която също не беше кой знае каква шофьорка, той имал страх от автомобилите. Камионът му беше Форд от 39-а година, но нямахме друго превозно средство, само него и стария ни трактор. Това не беше кой знае какъв проблем, освен когато ходехме на църква, защото мама и баба трябваше да се тъпчат и двете отпред с най-хубавите си рокли, а ние с татко се возехме отзад в прахоляка. В Арканзас модерните коли бяха рядкост.

Дядо караше с петдесет километра в час. Той вярваше, че всеки автомобил си има оптимална скорост, и кой знае как беше определил, че неговият стар камион върви най-добре при петдесет километра в час. Майка ми твърдеше пред мен, че това е смешно. Казваше също така, че дядо и татко навремето се разправяли дали камионът не трябва да се кара по-бързо. Но баща ми рядко шофираше, а когато аз се возех с него, той заковаваше на петдесет от уважение към дядо. Майка ми подозираше, че татко кара много по-бързо, когато е сам.

Излязохме на шосе 135 и както обикновено дядо бавно натискаше амбреажа и внимателно местеше лоста, докато камионът не стигна идеалната си скорост. Аз се наведох да погледна скоростомера — петдесет километра в час. Дядо се усмихна, сякаш и двамата бяхме убедени, че камионът е създаден за тази скорост.

Шосе 135 разсичаше полята в делтата на Арканзас. От двете страни на пътя, додето погледът ми стигаше, белееше памук. Беше време за бране, което безкрайно ме радваше, защото училището излизаше в двумесечна ваканция. За дядо ми обаче това бяха дни на безкрайни тревоги.

Отдясно на пътя група мексиканци работеха във фермата на Джордан. Превити в кръста, те влачеха зад себе си чувалите с памук, а ръцете им се стрелкаха между стъблата и изтегляха белите влакна от кутийките. Дядо се намръщи. Той не харесваше семейство Джордан, защото бяха методисти… и фенове на Къбс. А сега си бяха намерили работници преди него — още една причина да ги мрази.

От нашата ферма до града нямаше и тринайсет километра, но с тази скорост пътуването отнемаше двайсет минути. Винаги толкова, дори и когато нямаше почти никакво движение. Дядо не обичаше да изпреварва по-бавните коли пред себе си. Разбира се, обикновено той беше бавният. До Блек Оук настигнахме ремарке, отрупано със снежнобели камари току-що набран памук. Предната част беше покрита с брезент, а близнаците Монтгомъри, които бяха горе-долу на моята възраст, весело се валяха из памука. Щом ни видяха, те спряха и ни помахаха. Аз отвърнах на поздрава им, но дядо ми не помръдна. Когато шофираше, той никога не махаше и не кимаше на познатите си, според майка ми защото се страхувал да свали ръцете си от кормилото. Тя казваше, че хората го смятали за грубиян, дето никому не цепи басма. Аз лично мисля, че на дядо не му пукаше какво разправят за него.

Следвахме ремаркето на Монтгомъри, докато то не зави към магана. Бе прикачено към стария им трактор, а зад кормилото седеше Франк, най-големият син на семейство Монтгомъри. Франк беше зарязал училище след пети клас и всички в църквата казваха, че си търси белята.

Докато пресичаше Блек Оук, шосе 135 стана за кратко главната улица. Минахме покрай баптистката църква; обикновено все спирахме тук за едно-друго. Всички магазини, работилници, църквата и дори училището гледаха към главната улица, та в събота колите едва пъплеха, защото хората идваха да напазаруват за седмицата. Днес обаче беше сряда и когато стигнахме в града, паркирахме пред бакалницата на Поп и Пърл Уотсън, и тя на главната улица.