Джон Гришам: Бялата къща

Около магана беше пълно с камиони и ремаркета. Някои бяха празни, други чакаха реда си. Отново махнах на близнаците Монтгомъри, докато те потегляха с празно ремарке да докарат още памук от фермата си.

Хорът на тежките машини гърмеше ли, гърмеше. Бяха неописуемо шумни и опасни. Всяка есен поне един работник ставаше жертва на някаква ужасна злополука в магана. Беше ме страх от машините и когато дядо ми заръча да го чакам отвън, се съгласих с голяма радост. Той мина покрай група фермери, които чакаха ремаркетата си, но не си направи труда да им кимне. Имаше си проблеми.

Намерих си безопасно местенце там, където изкарваха готовите бали и ги товареха на ремаркета, които после заминаваха за Северна и Южна Каролина. В единия край на магана набраният памук се засмукваше през дълга тръба, широка трийсет сантиметра; после изчезваше в сградата, където го подхващаха машините. Излизаше от другия край на спретнати четвъртити бали, покрити със зебло и здраво пристегнати със стоманени ленти, широки колкото палеца ми. Добрият маган изкарва идеални бали, дето могат да се редят като тухли.

Една бала струваше сто седемдесет и пет долара с леки отклонения в зависимост от пазара. При добра реколта се изкарваше по бала от акър. Ние бяхме засели осемдесет. Повечето деца можеха да направят сметката.

Всъщност сметката беше толкова лесна, че недоумявах защо някой ще иска да бъде фермер. Майка ми се беше постарала аз да проумея колко е безполезно. Двамата вече бяхме сключили таен договор за нищо на света да не оставам във фермата. Щях да завърша всичките дванайсет класа и да ида да играя за Кардинале.

През март дядо и татко бяха взели четиринайсет хиляди долара от собственика на магана. Това беше заем срещу реколтата и парите бяха похарчени за семена, торове, надници и други такива разходи. Досега имахме късмет — времето беше почти идеално и реколтата се очертаваше добра. Ако все така вървеше и успеехме да изкараме по бала от акър, можеше и да не излезем на червено. Това беше целта ни.

Само че като повечето фермери татко и дядо имаха дългове от миналата година. Дължаха на собственика на магана две хиляди долара от 1951-ва, когато реколтата беше средна хубост. Освен това дължаха пари на продавача на трактори в Джоунсбъро, от когото бяха взели резервни части, на братята Ланс за гориво, на кооперативния магазин за семена и торове и на Поп и Пърл за бакалски стоки.

Аз изобщо не трябваше да зная за заемите и дълговете им. Само че през лятото родителите ми често седяха на предните стълби до късно през нощта, чакаха да захладнее, за да могат да спят, без да се потят, и разговаряха. Леглото ми беше под прозореца до верандата. Те си мислеха, че спя, но аз чувах повече, отколкото трябваше.

Силно подозирах, че дядо е дошъл да вземе на заем още пари, за да плати на мексиканците и на планинците. Не можех да преценя дали успя да ги получи, или не. Като влезе в магана, беше начумерен, като излезе, също.

Планинците слизаха от Озаркс от десетки години насам, за да берат памук. Много от тях имаха собствени къщи и земи, а често и по-хубави камиони от фермерите, които ги наемаха. Работеха здраво, пестяха парите си и изглеждаха бедни като нас.

Към петдесета година броят им взе да намалява. Следвоенното замогване най-сетне беше стигнало до Арканзас, или поне до някои части от него, и по-младите планинци нямаха толкова голяма нужда от пари като родителите си. Те просто си оставаха вкъщи. Никой не се натискаше да бере памук. Работната ръка все повече и повече не достигаше на фермерите; докато не откриха мексиканците.

Първият камион пристигна в Б лек Оук през 1951-ва. Ние взехме шестима, между които приятелят ми Хуан, който ми даде първата ми тортиля. Хуан и още четирийсет души бяха пътували три дни в дълго ремарке, натъпкани един до друг, с малко храна, без нищо, което да ги пази от слънцето и дъжда. Когато стигнаха до главната улица, бяха уморени и замаяни. Дядо каза, че ремаркето воняло по-лошо от конски вагон. Който го беше видял, бе разказал на другите и не след дълго жените от баптистката и методистката църква взеха открито да роптаят срещу това, че мексиканците се превозват като добитък.

И майка ми се обади, поне пред баща ми. Чувах ги да се карат дълго след като памукът беше прибран, а мексиканците бяха откарани обратно. Тя искаше татко да говори с другите фермери и да получи уверения от човека, отговарящ за сезонните работници, че ще се държат по-човешки с мексиканците. Чувстваше, че наш дълг като фермери е да защитаваме тия хора. Баща ми донякъде беше съгласен, но не искаше той да повдига въпроса. На дядо не му пукаше. На мексиканците също — те искаха само да работят.