Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Обвиняемият Пийт Дъфи беше богат човек, а престъплението, за което го съдеха, беше убийство. Според полицията и прокуратурата господин Дъфи беше удушил съпругата си в красивата им къща до шестия феъруей на игрището за голф, където през онзи ден той играел сам. Ако го признаеха за виновен, щеше да прекара целия си живот в затвора. Ако го оправдаеха, щеше да си тръгне от съдебната зала свободен. Съдебните заседатели обаче не го признаха нито за виновен, нито за невинен.

Сега предстоеше вторият му процес. Четири месеца по-рано първият приключи внезапно, когато съдия Хенри Гантри реши, че е несправедливо да го продължава. Той обяви процеса за невалиден и изпрати всички да си ходят, включително Пийт Дъфи, когото освободи под гаранция. В повечето дела за убийство обвиняемият не може да си позволи да плати гаранцията, за да не чака началото на заседанията в затвора. Но тъй като господин Дъфи разполагаше с пари и с добри адвокати, той си беше волен като птичка още откакто полицията откри тялото на съпругата му и щатът го обвини, че я е убил. Мяркаха го из града — вечеряше в любимите си ресторанти, гледаше баскетболни срещи в колежа „Стратън“, ходеше на църква (по-редовно отпреди) и, разбира се, често играеше голф. Докато очакваше първото си дело, вероятността да отиде в затвора явно не го притесняваше. Сега обаче, преди второто и с оглед на новия свидетел, когото обвинението щеше да призове, се носеше слух, че Пийт Дъфи е много разтревожен.

Новият свидетел беше Боби Ескобар, деветнайсетгодишен незаконно пребиваващ имигрант, работил на голф игрището в деня на убийството на госпожа Дъфи. Той видял господин Дъфи да влиза в къщата приблизително по времето на смъртта й, а после бързо да се връща и да продължава да играе. Много бяха причините по време на първия процес Боби да не заяви публично какво е видял. След като съдия Гантри изслуша разказа му, той обяви процеса за невалиден. Сега Боби беше готов да свидетелства и повечето хора в Стратънбърг, които следяха отблизо случая, очакваха осъдителна присъда. Бе почти невъзможно да се намери човек, който да е убеден, че Пийт Дъфи не е убил жена си.

Трудно би се намерил и някой, който да не иска да гледа процеса. Убийствата в Стратънбърг бяха рядкост — всъщност те изобщо бяха рядкост в окръг Стратън, — затова в осем часа сутринта, точно преди съдът да отвори врати, отпред се събра голяма тълпа. Заседателите бяха избрани три дни по-рано. Време беше съдебната драма да започне.

В осем и четирийсет господин Маунт нареди на осмокласниците си да пазят тишина и ги провери по списък. Всичките шестнайсет момчета бяха тук. Десетина минути по-късно започваше първият им час — испански с мадам Моник.

Господин Маунт бързаше.

— Добре, господа, известно ви е, че днес е първият ден от втория процес срещу Пийт Дъфи — каза той. — Позволихме ви да наблюдавате първия ден от предишния, но, както знаете, молбата ми да гледате втория не беше удовлетворена.

Няколко момчета възроптаха. Господин Маунт вдигна ръце.

— Достатъчно. Нашата уважавана директорка госпожа Гладуел обаче разреши на Тео да наблюдава началото на процеса и да ни докладва. Заповядай, Тео.

Теодор Буун скочи на крака и точно като адвокатите, които гледаше и на които се възхищаваше, решително се устреми към предната част на стаята. Носеше бележник с жълти листове, досущ като истински юрист. Застана до бюрото на господин Маунт, направи кратка пауза и огледа класа като опитен адвокат, който се кани да се обърне към заседателите.

Двамата му родители бяха адвокати и Тео на практика беше отраснал в кантората им и из съдебните зали, докато другите осмокласници от държавното училище в Стратънбърг спортуваха, вземаха уроци по китара и правеха всички неща, обичайни за тринайсетгодишните момчета. И понеже Тео обичаше правото, изучаваше го, наблюдаваше го и всъщност не говореше за нищо друго, неговите съученици му отстъпваха водещата роля при обсъждането на юридическите въпроси. По отношение на правото Тео нямаше конкуренция, поне не в класната стая на осмокласниците на господин Маунт.

— Преди четири месеца наблюдавахме първия ден от процеса — започна Тео, — така че познавате отборите и играчите. Адвокатите са същите. Обвиненията са същите. Господин Дъфи си е господин Дъфи. Този път съдебните заседатели са различни и, разбира се, има нов свидетел, който не даде показания по време на първия процес.