Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

— Имам разрешение от директорката да гледам процеса, господине.

Госет дръпна листа и се втренчи в него толкова ядосано, все едно щеше да застреля Тео, ако документът не отговореше на очакванията му. Тео се зачуди дали да не каже: „Ако се нуждаете от помощ, аз ще ви го прочета“, но и този път си прехапа езика.

— Това е от училището — отбеляза Госет. — Не е пропуск за залата. Имаш ли разрешение от съдия Гантри?

— Да, господине — отвърна Тео.

— Дай да го видя.

— Не е писмено. Съдия Гантри устно ми разреши да наблюдавам процеса.

Госет свъси вежди, поклати глава адски авторитетно и каза:

— Съжалявам, Тео. Съдебната зала е претъпкана. Няма свободни места. Връщаме хора.

Тео си взе обратно разрешението от училище и се престори, че ей сега ще ревне. Отстъпи назад, обърна се и се отдалечи по дългия коридор. Когато се изгуби от погледа на Госет, отвори една тясна врата и хукна по служебното стълбище. На първия етаж намали скоростта и тръгна по тъмен и възтесен коридор под съдебната зала, после небрежно влезе в стаята за почивка, където служителите на съда се събираха да поклюкарстват на кафе и понички.

— Здравей, Тео — поздрави го прекрасната Джени, любимката му в съда.

— Здравей, Джени — усмихна й се той мимоходом.

Мушна се в някакъв килер и излезе на площадка към друго тайно стълбище. През миналите десетилетия оттук бяха водили затворниците до съдебната зала, за да ги изправят пред гнева на съдиите, но сега стълбището се използваше рядко. Старата сграда на съда представляваше лабиринт от неудобни проходи и тесни стълбища, но Тео ги познаваше всичките.

Той влезе вътре от странична врата до ложата на заседателите. Цялата зала жужеше от напрегнатите разговори между зрителите, на които предстоеше да наблюдават истинска драма. Наоколо обикаляха пристави, които си говореха помежду си и се правеха на важни. На вратата се тълпяха още хора. В лявата половина на залата, на третия ред зад масата на защитата Тео забеляза познато лице.

Чичо му Айк, който бе запазил място за своя любим (и единствен) племенник. Тео се промуши, стрелна се по пътеката и се настани до Айк.

Някога Айк Буун беше адвокат. Всъщност бе работил в кантората заедно с родителите на Тео. Тримата съумяваха да си партнират, макар и трудно, докато един ден Айк не бе направил нещо незаконно и не се бе забъркал в неприятности, при това сериозни. Толкова сериозни, че Асоциацията на юристите му бе забранила да практикува право. Сега той работеше като счетоводител и данъчен съветник на няколко малки предприятия в Стратънбърг. Нямаше много близки и, общо взето, беше доста странен. Обичаше да се мисли за самотник, за саможивец, за бунтовник, обличаше се като застаряващо хипи и носеше дългата си бяла коса прибрана на конска опашка. Днес се беше облякъл типично по айковски: стари сандали на бос крак, избелели джинси, червена тениска и карирано сако с оръфани ръкави.

— Благодаря, Айк — прошепна Тео, докато се настаняваше на мястото си.

Айк се усмихна и не каза нищо. Беше отдясно на Тео. От лявата му страна седеше привлекателна жена на средна възраст, която момчето не познаваше. Озърна се и сред зрителите забеляза няколко адвокати. Родителите му твърдяха, че са прекалено заети, за да прахосват времето си и да гледат процеса, но Тео знаеше, че живо се интересуват от него. Майка му беше уважаван бракоразводен адвокат с многобройни клиенти, а баща му се занимаваше с недвижими имоти и не стъпваше в съдебната зала. Някой ден Тео щеше да стане голям адвокат, щеше да води битки в съда и нямаше да се занимава с разводи и недвижими имоти. Или пък прочут съдия като приятеля си Хенри Гантри. Още не беше решил, но имаше много време. Беше само на тринайсет.

Ложата на съдебните заседатели беше празна и понеже Тео беше присъствал на много процеси, знаеше, че те влизат в залата едва когато всички са седнали по местата си. На стената високо над бюрото на съдията висеше голям квадратен часовник и точно в осем и петдесет и девет от странична врата се появиха прокурорите, както обикновено наперени и важни. Екипа им предвождаше Джак Хоугън, ветеран, който от много години преследваше престъпниците в Стратънбърг. По време на първия процес няколко месеца по-рано Тео се впечатли дълбоко от умелото поведение на господин Хоугън в съдебната зала и после седмици наред обмисляше дали пък да не стане прокурор — човек, към когото целият град ще се обръща в случай на зловещо престъпление. Господин Хоугън беше заобиколен от няколко по-млади прокурори и следователи. Бяха впечатляващ екип.