Джон Гришам - Наследници

Пристигна с обикновената поща, по старомодния начин, тъй като съдията беше почти на осемдесет и нямаше вяра на модерната техника. Да не говорим за интернет и дори за факс. Той не използваше телефонен секретар и изобщо открай време не обичаше телефоните. Чукаше немощно по клавишите с двата си показалеца, буква по буква, прегърбен над старата си механична машина „Ъндъруд“ на писалището под портрета на Нейтан Бедфорд Форест. Дядото на съдията бе воювал с Форест при Шайло, и из целия Юг, затова от генерала по-тачена историческа личност нямаше. Трийсет и две години подред съдията мълчаливо отказваше да води съдебни заседания на 13 юли, рождения ден на Форест.

Пристигна заедно с друго писмо, едно списание и две сметки в пощенската кутия на професор Рей Атли в Юридическия факултет. Той го позна веднага, защото цял живот бе виждал пликове като този. Беше от баща му, когото дори и той наричаше „съдията“.

Професор Атли разгледа плика. Чудеше се дали да го отвори на място, или да изчака. При съдията човек никога не знаеше дали новините ще са добри или лоши, макар че старецът умираше и добрите новини бяха рядкост. Писмото бе тънко и съдържаше само един лист хартия; в това нямаше нищо необичайно. Рубън Атли пестеше писаното слово, макар че навремето бе известен с витиеватите си речи в съдебната зала.

Делово писмо, това поне беше сигурно. Съдията не обичаше да хвърля думи на вятъра, мразеше клюките и празните приказки, било то в устна или в писмена форма. Чаят с лед на верандата в неговия случай означаваше възстановка на Гражданската война, най-вероятно на битката при Шайло, където той отново стоварваше цялата вина за поражението на Конфедерацията върху лъснатите недокоснати ботуши на генерал Пиер Борегар, човек, когото съдията би мразил и в рая, ако случайно го срещнеше там.

Скоро щеше да умре. Седемдесет и девет годишен, с рак на стомаха. Диабетик с наднормено тегло, страстен почитател на лулата, с болно сърце, преживяло три инфаркта, и множество дребни страдания, които го мъчеха от двайсет години и сега се готвеха да го довършат. Болката беше непрекъсната. По време на последния им разговор преди три седмици, когато Рей позвъни, защото съдията смяташе междуградските тарифи за жив обир, гласът на стареца звучеше немощно и напрегнато. Говориха по-малко от две минути.

Обратният адрес беше с релефни златни букви: Председател Рубън В. Атли, 25 областен канцлерски съд, окръг Форд, Клантън, Мисисипи. Рей пъхна писмото в списанието и тръгна по коридора. Съдия Атли вече не председателстваше съда. Бе загубил изборите преди девет години, тежко поражение, от което тъй и не успя да се съвземе. Трийсет и две години бе служил съвестно на хората, а те го изхвърлиха заради някакъв младок, който си правеше реклама по радиото и телевизията. Съдията отказа да води кампания. Заяви, че бил затрупан с работа, пък и хората го познавали добре и ако искали да го преизберат, щели да го направят, и толкоз. На мнозина тази стратегия се бе сторила арогантна. Съдията спечели в окръг Форд, но беше разбит в останалите пет.

Докато го изкарат от сградата на съда, минаха пет години. Кабинетът му на втория етаж бе преживял пожар и две преустройства. Съдията не бе позволил да го докоснат нито с боя, нито с чук. Когато окръжните инспектори най-сетне го убедиха, че ако не се изнесе, ще го извадят насила, той натъпка в кашони събираните три десетилетия ненужни папки, бележки и прашасали стари книги, занесе ги вкъщи и ги струпа в кабинета си. Когато кабинетът се напълни, съдията взе да ги реди по коридорите към трапезарията и дори в салона.

Рей кимна на един седнал в коридора студент. Поговори пред кабинета си със свой колега. После влезе, заключи вратата зад себе си и остави писмото на средата на бюрото. Свали си сакото, окачи го на вратата, прекрачи купчината дебели юридически книги, които прескачаше от половин година, и както всеки ден се зарече да сложи тук някакъв ред.

Стаята беше три на четири метра, с малко бюро и диванче, и двете покрити с достатъчно книжа, за да убедят хората колко зает човек е Рей. Нищо подобно. През втория семестър той водеше един курс по антитръстово законодателство. Освен това трябваше да пише книга, поредния скучен, дотеглив трактат върху монополите, който нямаше да бъде прочетен от никого, но пък щеше да разкраси биографията му. Беше назначен на постоянна длъжност, но като всички сериозни професори спазваше най-важния принцип на академичния живот: „Пиши или ще те отпишат.“