Джон Гришам: Наследници

Съдия Атли даваше на всеки, който поиска. На сакато детенце за патерици. На отбор местни футболни звезди за щатско турне. На Ротарианския клуб за ваксинация на бебетата в Конго. За подслон на бездомните кучета и котки в окръг Форд. За нов покрив на единствения музей в Клантън.

Списъкът беше безкраен. За да получи чек, човек трябваше просто да драсне два-три реда и да помоли за него. Съдия Атли винаги изпращаше пари; откакто двамата му синове напуснаха дома, той даваше на другите.

Сега Рей си го представи затрупан сред хаоса и праха на бюрото си да пише кратки писъмца на машината и да ги пъха в служебните си пликове заедно с почти нечетливи чекове от Първа национална банка в Клантън — петдесет долара тук, сто долара там, по малко за всеки, докато всичко свърши.

Описът на имуществото едва ли щеше да е сложен, защото нямаше бог знае какво за описване. Старите правни книги, овехтелите мебели, болезнените семейни снимки и спомени, отдавна забравените папки и книжа бяха просто куп боклуци, с които можеше да се накладе внушителен огън. Двамата с Форест щяха да продадат къщата за колкото успеят и да се радват, ако спасят нещичко от семейното богатство на рода Атли.

Трябваше да се обади на Форест, но такива разговори се отлагаха лесно. С Форест вървяха отделен куп въпроси и проблеми, много по-сложни от един умиращ саможив баща, твърдо решен да раздаде парите си. Форест представляваше едно дишащо и крачещо бедствие, трийсет и шест годишно момче, чийто ум беше унищожен от всеки известен законен и незаконен порок в американската култура.

Ама че семейство, помисли си Рей.

Остави бележка, че лекцията от единайсет часа се отменя, и отиде на терапия.

Пролет в Пиемонт, ясно спокойно небе, все по-зелени хълмове. С всеки изминал ден долината Шенандоа се променяше от теглените под прав ъгъл съвършени бразди. Утре се очакваше дъжд, макар че в Централна Вирджиния никоя прогноза не вдъхваше доверие.

Със своите почти триста летателни часа Рей започваше всекидневния си осемкилометров пробег, без да изпуска от очи небето. Да тича можеше и в слънце, и в дъжд, но с летенето работата беше по-сложна. Беше дал дума (на себе си и на застрахователната компания) да не лети нощем и да не рискува при облаци. Деветдесет и пет процента от всички катастрофи с малки самолети ставаха при лошо време или по тъмно, така че след три години пилотиране Рей още предпочиташе да бъде страхливец. „Има стари пилоти и храбри пилоти — гласеше пословицата, — но няма стари храбри пилоти.“ Рей изобщо не се съмняваше в това.

Централна Вирджиния беше твърде красива, за да бръмчиш в някакви си облаци. Той чакаше идеалното време — никакъв вятър да не го подмята и да не пречи на кацането, никаква мъгла да не замрежва хоризонта и да го обърква, да няма опасност от буря или вероятност от дъжд. Ясното небе по време на сутрешния му крос обикновено показваше какъв ще бъде денят. Можеше да отложи обяда, да отмени някой час, да остави писането за някой дъждовен ден, пък и защо не за дъждовна седмица. При добра синоптична прогноза Рей отпрашваше към летището.

То се намираше северно от града, на четвърт час с кола от Юридическия факултет. В летателната школа на Докър Рей бе посрещнат с обичайната грубост от собствениците Дик Докър, Чарли Йейтс и Фог Нютън, и тримата пенсионирани пилоти от военновъздушните сили. Те обучаваха повечето авиатори любители в околността. Събираха се всеки ден в Кабината — ред стари театрални столове в приемната на летателната школа, където пресушаваха галони кафе и си разказваха самолетни истории и лъжи, които ставаха все по-невероятни с всеки изминал час. Всеки клиент и курсист получаваше равна доза обиди; който иска, да си върви, който иска, да стои, все тая. Получаваха добри пенсии.

Появата на Рей вдъхнови серията вицове за адвокати. Никой не беше особено остроумен, но всички бяха по-срещнати с бурен смях.

— Нищо чудно, че си нямате клиенти — каза Рей, докато попълваше формуляра.

— Къде ще ходиш? — попита Докър.

— Да пробия няколко дупки в небето.

— Ще предупредим диспечерите.

— Няма, много сте заети.

След две минути обиди и попълване на формуляри Рей беше готов. За осемдесет долара на час можеше да наеме самолет „Чесна“, който да го издигне на хиляда и шестстотин метра над земята, далеч от хора, телефони, коли, студенти и научни трудове. Днес към списъка се прибавяха умиращият баща, лудият брат и неизбежният хаос, който го очакваше вкъщи.