Джон Гришам - Присъдата

Лицето на Николас Истър се закриваше малко от витринката, пълна с изящни безжични телефони. Той не гледаше право към обектива, а наляво, може би към някой клиент или към щанда, където разни хлапета се бяха струпали над новите азиатски електронни игри. Макар направена от трийсет-четирийсет метра разстояние, и то сред навалицата по търговската улица, снимката беше ясна и разкриваше симпатично лице — гладко избръснато, с волеви черти и юношеска красота. Истър беше на двайсет и седем, знаеха го със сигурност. Без очила. Без халка на носа или причудлива прическа. Нищо не подсказваше, че е един от обичайните компютърни хаховци, които работеха в магазина за пет долара на час. В анкетната му карта пишеше, че е там от четири месеца, след като е прекъснал за малко следването си, макар че нито един колеж в радиус от триста мили не бе чувал за него. Сигурни бяха, че лъже.

Не ще и дума, че лъжеше. Разузнаването им беше твърде добро. Ако той наистина следваше, вече щяха да знаят къде, откога, каква специалност, отлични или слаби оценки има. Щяха да знаят. Той беше един обикновен продавач в магазина за електроника на търговската улица ни повече, ни по-малко. Може би се канеше да следва някъде. Може би го бяха изключили и все още предпочиташе да се представя за временно прекъснал студент. Вероятно така се чувстваше по-добре, въобразяваше си, че има цел в живота.

Но не беше никакъв студент — нито сега, нито в близкото минало. В такъв случай можеха ли да му вярват? Този въпрос бе засяган неведнъж — всеки път, когато стигаха до името му в общия списък, и снимката на Истър изпълваше екрана. Клоняха към мнението, че лъжата е безобидна.

Не пушеше. В магазина пушенето се забраняваше категорично, но Истър бе забелязан (макар и не заснет) да обядва в мексикански ресторант с колежка, която изпушила две цигари, докато пиела лимонада. Той като че нямал нищо против дима. Е, значи поне не спадаше към най-върлите врагове на тютюна.

Слабото лице на снимката беше със слънчев загар и усмивка на притворените устни. Под червеното служебно сако се виждаше бяла риза с модерна яка и подходяща раирана вратовръзка. Изглеждаше спретнат, в добра форма, а човекът, на когото дължаха снимката, бе успял и да поговори с него под предлог, че се кани да си купува компютър; твърдеше, че Николас е любезен, услужлив, умен и приятен младеж. На табелката с името му пишеше, че е заместник управител, но по същото време в магазина бяха засечени още двамина с подобен надпис.

Един ден след снимката в магазина влезе привлекателна млада жена с джинси и докато се мотаеше около щанда за компютърни програми, небрежно запали цигара. По някаква случайност Николас Истър се оказа най-близкият продавач, или заместник-управител, или както там се наричаше, тъй че любезно пристъпи към жената и я помоли да не пуши. Тя се престори на засегната, дори обидена от това и се опита да го предизвика. Той остана все тъй тактичен и обясни, че пушенето в магазина е строго забранено. Нека бъде така добра да пуши другаде.

— На вас пречи ли ви? — запита тя, пускайки облаче дим.

— Всъщност не — отвърна той. — Но пречи на човека, който притежава този магазин.

След тона отново я помоли да престане. Тя обясни, че много искала да си купи касетофон и го попита би ли донесъл пепелник. Николас измъкна изпод щанда празна кутия от кока-кола и дори сам пое цигарата, за да я изгаси. Двайсетина минути си бъбриха за различни радиоприемници, докато жената се колебаеше в избора. Тя флиртуваше най-безсрамно, а той явно нямаше нищо против. След като плати покупката, жената му остави телефонния си номер. Той обеща да се обади.

Целият епизод трая двайсет и четири минути и се записваше на малък диктофон в чантичката й. Адвокатите и експертите го прослушаха и двата пъти, когато снимката на Николас се появяваше върху стената. Докладът на жената беше в папката — шест машинописни страници с наблюдения за всичко: от маратонките (стари найкове) до дъха му (канелена дъвка), речниковия запас (на студентско ниво) и начина, по който бе поел цигарата. Според нея — а тя имаше опит в подобни неща — никога не бе пушил.

Слушаха приятния му тембър, слушаха как умело превъзнася стоките уж покрай любезния разговор и все повече го харесваха. Беше умен и не мразеше тютюна. Не можеше да се каже, че е идеален за тях, но определено си струваше да го държат под око. Проблемът с Истър като потенциален съдебен заседател номер петдесет и шест беше там, че знаеха твърде малко за него. Очевидно бе цъфнал по Крайбрежието най-много преди година, но те нямаха представа от къде идва. Миналото му тънеше в пълна загадка. Бе наел малко апартаментче на осем пресечки от Съдебната палата в Билокси — имаха снимки на жилищната сграда — и отначало бе работил като сервитьор в едно крайбрежно казино. Следваше бързо издигане до крупие и напускане само след два месеца.