Джон Гришам - Присъдата

— Работим по въпроса — каза Фич. — Не ни достигат данни за осем души. Четирима от тях може да са мъртви или напуснали. Другите четирима са живи и се очаква в понеделник да бъдат в съда.

— Един своенравен да има, може да ни зачерни живота — каза Джанкъл. Преди да влезе в „Ю-Таб“, той бе работил като адвокат в Луисвил и винаги държеше да напомни на Фич, че разбира закона по-добре от другите трима.

— Напълно го осъзнавам — отсече Фич.

— Трябва да знаем що за хора са.

— Правим всичко възможно. Не е наша вина, че тукашните списъци на съдебните заседатели не се обновяват редовно, както в другите щати.

Джанкъл отпи голяма глътка и се вторачи във Фич. В края на краищата Фич беше просто добре платен копой, далеч под нивото на един генерален директор. Можеха да го наричат както си щат — консултант, агент, посредник, — но, така или иначе, си оставаше техен наемник. Вярно, сега се дуеше, крещеше и си придаваше важност, защото дърпаше конците, но, дявол да го вземе, копоят си е копой и нищо повече. Или поне така мислеше Джанкъл, макар че предпочиташе да не го изрича на глас.

— Друго? — запита Фич, сякаш първият въпрос на Джанкъл беше чиста глупост, тъй че, ако няма какво умно да каже, по-добре да си мълчи.

— Вярваш ли на тия адвокати? — запита Джанкъл не за пръв път.

— Вече сме обсъждали този въпрос — отговори Фич.

— Но ако сметна за необходимо, можем пак да го обсъдим.

— Защо се тревожиш толкова за адвокатите? — запита Фич.

— Защото… ами, защото са тукашни.

— Разбирам. Мислиш, че ще е по-умно да доведем пред тукашните съдебни заседатели няколко адвокати от Ню Йорк? Или, да речем, от Бостън?

— Не, просто те… те никога не са защитавали тютюнева компания.

— Досега по Крайбрежието не е имало подобен процес.

— Оплакваш ли се?

— Не, просто ме тревожат, това е.

— Наехме най-добрите в района — отсече Фич.

— Тогава защо взимат толкова евтино?

— Евтино! Миналата седмица се тревожеше за разходите по защитата. А сега адвокатите не взимали колкото трябва. Бъди последователен.

— Миналата година адвокатите в Питсбърг взеха по четиристотин долара на час. Тия тук работят за двеста. Това ме притеснява.

Фич се навъси срещу Луис Вандъмиър, шеф на „Трелко“, и кимна към Джанкъл.

— Аз ли не го разбирам? — запита той. — Сериозно ли говори? Хвърлили сме за делото пет милиона, а той ми разправя, че съм бил стиснат.

Вандьмиър се усмихна и мълчаливо отпи от коктейла си.

— В Оклахома похарчи шест милиона — каза Джанкъл.

— И спечелихме. Не си спомням да е имало някакви оплаквания след присъдата.

— Не се оплаквам. Само изразявам тревога.

— Страхотно! Значи да се върна в кантората, да събера всички адвокати и да им кажа, че моите клиенти се тревожат за сметките. Вижте, момчета, ще им река, знам какви пари трупате от нас, ама така не може да продължава. Моите клиенти искат да плащат повече, разбрахте ли? Тъй че не ни жалете. Много евтино работите. Е, харесва ли ти тази идея?

— Кротко, Мартин — намеси се Вандьмиър. — Процесът още не е започнал. Сигурен съм, че скоро ще ни дойде до гуша от адвокати.

— Да, но този път е различно. Всички го знаем…

Джанкъл не довърши и надигна чашата си. От четиримата той единствен имаше проблеми с алкохола. Преди шест месеца компанията тайно го бе пратила на лечение и всичко изглеждаше наред, но натоварването от сегашния процес се оказваше непосилно за него. Като бивш пияница Фич безпогрешно усещаше, че Джанкъл е загазил. След броени седмици му предстоеше да се изправи пред съда.

Фич го ненавиждаше за тази слабост. Като че му бяха малко другите грижи, та трябваше и да опазва трезвен клетия Д. Мартин Джанкъл.

— Предполагам, че техните адвокати вече са готови? — попита друг от шефовете.

Фич сви рамене.

— Правилно предполагаш. Адвокати поне не им липсват.

Според последни сведения бяха осем на брой. Говореше се, че осем от най-големите адвокатски фирми отделили по един милион, за да финансират тази публична схватка с тютюневата промишленост. За ищец бяха избрали вдовицата на някой си Джейкъб Л. Уд. А за арена на схватката — крайбрежието на Мексиканския залив, защото в щата Мисисипи имаше подходящи закони и съдебните заседатели в окръг Билокси често проявяваха великодушие. Не бяха подбрали съдията, но и тук имаха невероятен късмет. Негова светлост Фредерик Харкин беше работил като адвокат най-вече на тъжители, преди да получи сърдечен удар и да се оттегли на по-спокойна работа.