Джон Гришам: Наследници

Последва го Вики, а след нея — близнаците. Трябва да бяха двегодишни, Симънс и Рипли, нещастни деца, кръстени с безполови фамилни имена, защото майка им беше откачена, а баща им вече бе наплодил девет други дечица и вероятно пет пари не даваше как се казват. Бяха момчета, поне в това Рой бе сигурен, защото следеше статистиките в местния вестник — всяко раждане, смърт, кражба и т.н. Родиха се в болницата „Марта Джеферсън“ седем седмици и три дни след развода по взаимно съгласие на мистър и мисис Атли и седем седмици и два дни след като видимо бременната Вики се омъжи за Лю Родовски. За него това бе четвърта разходка до олтара или каквото там използваха за тази цел в конефермата.

Стиснала ръцете на момчетата, Вики внимателно слизаше по стълбите. Петстотинте милиона долара й подхождаха, както и тесните дизайнерски джинси на дългите крака, които от своя страна бяха отслабнали значително, откакто собственичката им стана част от хайлайфа. Всъщност Вики изглеждаше фантастично изпосталяла — костеливи ръце, малък плосък задник и хлътнали бузи. Не можеше да види очите й, защото те бяха добре скрити зад тъмните прилепнали до кожата очила, последната мода от Холивуд или Париж, изберете сами.

Ликвидатора обаче не слабееше. Той чакаше нетърпеливо зад настоящата си жена и настоящото си котило. Твърдеше, че пробягвал маратони, но, от друга страна, малко от изказванията му в пресата излизаха верни. Беше набит и шкембест. Половината му коса бе окапала, а другата половина — посивяла от старост. Вики беше на четирийсет и една и можеше да мине за трийсетгодишна. Той беше на шейсет и четири и изглеждаше на седемдесет, или поне така реши с огромно задоволство Рей.

Най-сетне семейството се натовари в събърбана, докато шофьори и пилоти наместваха и разместваха куфари и големи торби от „Сакс“ и „Бъргдорф“. Една бърза разходчица по магазините в Манхатън, само четирийсет и пет минути с твоя чалънджър.

Събърбанът замина, спектакълът свърши и Рей се изправи в своята чесна.

Ако не я мразеше толкова, би седял така дълго, потънал в спомени за брака си.

Нямаше предупреждения, нито кавги, нито някакво охладняване. Вики просто получи по-добро предложение.

Рей отвори вратата, за да може да диша, и осъзна, че яката му е прогизнала от пот. Избърса веждите си и слезе от самолета.

За пръв път му се прииска да не бе стъпвал на летището.

Юридическият факултет се намираше до Факултета по икономика в северния край на университетското градче, което се бе разраснало далеч зад пределите на проектираното и построено от Томас Джеферсън старинно академично селце.

За университет, който толкова ценеше архитектурата на основателя си, Юридическият факултет беше само поредната модерна сграда, квадратна и плоска, тухли и стъкло, скучна и лишена от фантазия като много свои връстници от седемдесетте години. Но скорошни дарения бяха обновили ландшафта. Юридическият факултет беше класиран в първата десетка, както добре знаеха всички работещи и учащи тук. Преди него бяха Харвард, Йейл и няколко като тях, но нито един държавен университет. Той привличаше хиляда първокласни студенти и отлични професори.

Рей беше доволен да преподава облигационно право в Североизточния университет в Бостън. Негови трудове привлякоха вниманието на една експертна комисия, нещата потръгнаха и шансът да преподава на юг в по-добър университет започна да го привлича. Вики беше от Флорида и макар да вирееше добре в светския живот на Бостън, зимите не й понасяха. Двамата бързо се адаптираха към по-бавния ритъм на Шарлотсвил. Рей получи постоянна работа, а тя — докторат по романски езици. Вече говореха за деца, когато Лю Ликвидатора си изчовърка място в картинката.

Когато друг мъж направи дете на жена ти и ти я отнеме, ще ти се да му зададеш няколко въпроса. А може би и на нея. В първите дни след раздялата Рей не можеше да спи от въпроси, но с времето осъзна, че никога няма да ги изрече. Думите избледняха, но пак се върнаха, щом я видя на летището. Докато паркираше пред Юридическия факултет и вървеше към кабинета си, Рей отново подлагаше Вики на кръстосан разпит.

Приемните му часове бяха късно следобед, а консултациите не изискваха предварително уговаряне. Вратата му беше отворена и всеки студент бе добре дошъл. Само че с идването на май дните бяха вече топли. Студентите рядко минаваха оттук. Рей препрочете директивата на баща си и отново се подразни от характерната му деспотичност.