Джон Гришам - Наследници

Сто на сто щеше да облече черен панталон и бяла риза с прогорени от лулата точици. Ризата щеше да бъде твърдо колосана, защото съдията не изменяше на принципите си. Носеше белите си памучни ризи по десет години независимо от петната и прогорените дупки, и всяка седмица ги даваше за пране и колосване в пералня „Мейб“ на площада. Вратовръзката му щеше да бъде връстничка на ризата, а шарката щеше да бъде ситна, в убити цветове. И вечните тъмносини тиранти.

Освен това щеше да работи на бюрото в кабинета си, под портрета на генерал Форест, вместо да седи на верандата и да чака синовете си да се завърнат. Щеше да им покаже колко е зает дори в неделя следобед. Щеше да им покаже, че тяхното пристигане не е толкова важно.

Пътуването до Клантън отнема горе-долу петнайсет часа, ако караш с камионите по оживените магистрали с четири платна и избегнеш задръстванията около градовете. Ако бързаш, можеш да стигнеш за един ден. Рей не бързаше.

Метна едно-друго в багажника на откритото си ауди ТТ роудстър, купено преди по-малко от седмица, и излезе от Шарлотсвил. Не се сбогува с никого, защото никой не се интересуваше къде ходи и какво прави. Смяташе да не превишава позволената скорост и по възможност да избягва магистралите. Амбицията му беше да премине пълното разстояние само по обикновени шосета. На кожената седалка до него имаше карти, термос силно кафе, три кубински пури и бутилка вода.

След няколко минути излезе на запад от града, зави по булевард Блу Ридж и се отправи на юг; пътят се виеше в подножието на планината. Колата беше модел от 2000 година, слязла само преди година-две от чертожната дъска. Рей бе прочел рекламата на „Ауди“ за чисто нов спортен автомобил и бе хукнал да си поръчва първата бройка в града. Още не бе видял втора, макар продавачът да го уверяваше, че ще станат популярни.

На една отбивка с отлична гледка той свали гюрука, запали кубинска пура и си наля кафе, а после отново се отправи на път с максимална скорост седемдесет километра в час. Дори при това положение Клантън, кажи-речи, вече се задаваше.

Четири часа по-късно, търсейки бензиностанция, Рей спря на светофара на главната улица в някакво малко градче в Северна Каролина. Трима адвокати минаха пред него. Говореха един през друг и носеха стари куфарчета, надраскани и изтъркани почти колкото обувките им. Погледна наляво и забеляза съдилище. Погледна надясно и видя как тримата влизат в някакво ресторантче. Изведнъж се почувства гладен — за храна и за човешка реч.

Адвокатите седяха в сепаре до прозореца и продължаваха да говорят, докато разбъркваха кафетата си. Рей седна недалеч от тях и поръча сандвич на възрастната келнерка, която сигурно им сервираше от десетки години. Поръчката се състоеше от чаша чай с лед и един сандвич, но тя записа всичко с големи подробности. Готвачът сигурно е още по-стар, помисли си Рей.

Адвокатите бяха прекарали цялата сутрин в съда в спорове за парче земя горе в планините. Земята била продадена, последвала жалба и т.н., и т.н. и сега се гледаше дело. Бяха викали свидетели, цитирали прецеденти пред съдията, оспорвали всяка дума на опонентите си и, общо взето, така се бяха разгорещили, че се бе наложило да си починат.

Ей такъв искаше да стана баща ми, едва не изрече на глас Рей. Криеше се зад местния вестник и се преструваше, че чете, но всъщност слушаше адвокатите.

Мечтата на Рубън Атли беше синовете му да завършат право и да се върнат в Клантън. Тогава той щеше да се пенсионира и заедно щяха да отворят кантора на площада. Там щяха да следват почтеното си призвание и той щеше да ги направи адвокати — достойни юристи, рицари на правото.

Безпарични адвокати, смяташе Рей. Като всички градчета из южните щати Клантън бъкаше от юристи. Бяха натъпкани в офис сградите на площада до съда. Въртяха политиката, банките, неправителствените организации и училищните настоятелства, дори църквите и детската футболна лига. Къде по-точно трябваше да се вмести Рей?

По време на студентските си летни ваканции той помагаше на баща си в канцеларската работа. Без заплащане, естествено. Познаваше всички адвокати в Клантън. Като цяло те не бяха лоши хора. Просто бяха твърде много.

Форест кривна от правия път доста рано и това усили натиска върху Рей да последва баща си по пътя на благородната кауза. Рей обаче устоя на този натиск и преди края на първи курс си обеща никога да не се връща в Клантън. Още една година събира кураж да каже това на баща си, който не му проговори осем месеца. Когато Рей завърши следването си, Форест беше в затвора. Съдия Атли закъсня за дипломирането, седна на последния ред, тръгна си рано и не каза нищо на Рей. Сдобри ги чак първият инфаркт.