Джон Гришам: Наследници

В пет часа заключи кабинета си, излезе от факултета и тръгна към спортния комплекс, където третокурсниците играеха срещу преподавателите във втория от трите мача на първенството по софтбол. Професорите бяха изгубили първия мач с безнадеждна разлика. Нямаше нужда да се играят втори и трети, за да се определи по-добрият отбор.

Усетили мириса на кръв, студентите от първи и втори курс изпълваха тесните скамейки и висяха по оградата до първа база, където преподавателският отбор се бе скупчил за безполезните предварителни указания. В лявата част на игрището няколко първокурсници със съмнителна репутация се въртяха около двата големи хладилника. Бирата вече се лееше.

Няма по-хубаво място напролет от университетско градче, помисли си Рей и се огледа за празна скамейка. Момичета по шорти, хладилници с бира, импровизирани купони, наближаващо лято. Рей беше на четирийсет и три години и искаше отново да бъде студент. Преподаването подмладява, казваха всички. Е, може би вдъхваше енергия и пазеше от затъпяване, но Рей искаше да седи до хладилника с купонджиите и да закача момичетата.

Групичка негови колеги се шляеха зад бек стопа и се усмихваха предизвикателно, докато преподавателският отбор излезе на терена във възможно най-жалък състав. Няколко души накуцваха. Половината носеха някакъв вид превръзки на коленете си. Рей зърна Карл Мърк, заместник-декан и негов най-близък приятел, облегнат на оградата с разхлабена вратовръзка и преметнато през рамо сако.

— Жалка картинка са — подхвърли му Рей.

— Чакай да ги видиш как играят — отвърна Мърк.

Карл бе от малко градче в Охайо, където баща му беше местният съдия, местният светец и всеобщият дядо. И Карл бе избягал и се бе зарекъл да не се връща повече.

— Пропуснах първия мач — каза Рей.

— Пълна излагация. Седемнайсет на нула след два ининга.

Най-добрият батер за студентите изпрати със страшна сила топката в лявата част на терена, сигурен двоен, но докато левият и централният филдер успеят да докуцукат дотам, да стигнат топката, да я ритнат два-три пъти, да се сбият за нея и да я хвърлят към инфилда, рънерът стигна до хоума и отбеляза поредната точка. Хулиганите отляво изпаднаха в истерия. Студентите от публиката закрещяха с надежда за още грешки.

— Най-лошото предстои — рече Мърк.

Оказа се прав. След още няколко подобни пропуска Рей се отказа да гледа.

— Ще отсъствам от града в началото на следващата седмица — каза той при смяната на батерите. — Викат ме вкъщи.

— Личи си, че нещо те човърка — отвърна Мърк. — Пак някое погребение ли?

— Не още. Баща ми организира среща на върха, за да обсъдим завещанието му.

— Съжалявам.

— Недей. Няма бог знае какво за обсъждане, няма какво да делим, тъй че вероятно ще бъде неприятно.

— Брат ти ли?

— Не знам кой създава повече неприятности, дали баща ми или брат ми.

— Ще те мисля.

— Благодаря. Ще се обадя на студентите си и ще им дам дълго домашно. Трябва да покрием целия материал.

— Кога тръгваш?

— В събота. Сигурно ще се върна във вторник или сряда, но кой знае.

— Ние сме си тук — отвърна Мърк. — И, дай боже, първенството ще е свършило.

Леката ниска топка се търколи недокосната между краката на питчера.

— Мисля, че вече свърши — каза Рей.

Нищо не скапваше настроението на Рей както мисълта, че трябва да си ходи вкъщи. Не се бе прибирал повече от година и дори никога да не стъпеше там, нямаше да му домъчнее ни най-малко.

Купи си бурито от мексиканската закусвалня и хапна в кафенето на тротоара до ледената пързалка, където редовно се събираше банда чернокоси хуни, за да плаши нормалните хора. Старата главна улица бе превърната в приятна пешеходна търговска зона с кафенета, антикварни магазини и книжарнички и при хубаво време — а то обикновено беше такова — ресторантите изнасяха навън маси за дълги вечери.

Когато внезапно се оказа ерген, Рей напусна старинната си къща и се премести в центъра, където повечето сгради бяха модернизирани в съответствие със съвременните изисквания. Шестстайният му апартамент се намираше над магазинче за персийски килими. Имаше малко балконче над търговската улица и поне веднъж месечно Рей канеше студентите си на вино и лазаня.

Беше почти тъмно, когато отключи входната врата и изкачи скърцащите стъпала до етажа си. Живееше съвсем сам — ни съквартирант, ни куче, ни котка или рибка. През последните години бе срещнал две жени, които намираше за привлекателни, но не направи нищо по въпроса. Романтичните връзки го плашеха. Една дръзка третокурсничка на име Кайли го сваляше, но гардът му беше железен. Сексуалният му нагон бе толкова задрямал, че Рей се чудеше дали да не иде на психотерапевт, или да прибегне към хапчета. Включи осветлението и провери телефонния секретар.