Джон Гришам - Наследници

Но парите не бяха основната причина Рей да напусне Клантън. Кантора „Атли и Атли“ никога не бе създадена, защото младшият партньор искаше да избяга от сянката на старшия.

Съдия Атли беше много голям човек в един много малък град.

Рей откри бензиностанция в края на града и скоро се върна сред планината. Караше със седемдесет километра в час. Понякога слизаше на шейсет. Спираше на отбивките и се любуваше на пейзажа. Избягваше градовете и изучаваше картите си. Рано или късно всички пътища водеха към Мисисипи.

До границата на щата Северна Каролина откри стар мотел, който според рекламата предлагаше климатик, кабелна телевизия и чисти стаи за 29,99 долара, макар че табелата беше огъната и малко ръждясала по краищата. Явно с кабелната телевизия бе дошла и инфлацията, защото стаите вече струваха по четирийсет долара. До мотела имаше денонощно кафене, където Рей се натъпка с нощния специалитет, печени ябълки в тесто. След вечеря седна на една пейка пред мотела, запали си втора пура и се загледа в преминаващите покрай него коли.

Отсреща, на стотина метра надолу по пътя, имаше изоставено автокино. Таблото за афиши беше паднало и бе покрито с плевели и диви лози. Големият екран и оградите се рушаха от години.

Някога и Клантън си имаше автокино, току до главния път към града. То бе собственост на някаква верига от северните щати и снабдяваше местните граждани с типичната програма от плажни лудории, филми на ужасите и кунг-фу екшъни — все неща, които привличаха по-младите и даваха на проповедниците повод за вайкане. През седемдесетте години силите на Севера решиха да покварят за пореден път Юга, като изпратят мръсни филми.

Както повечето добри и лоши неща, порнографията пристигна в Мисисипи със закъснение. Когато афишът на „Мажоретките“ се появи на таблото, минаващите коли не му обърнаха внимание. Когато на следващия ден до заглавието бе изписано „ХХХ“, движението спря и клиентите в кафенетата край площада започнаха да се горещят. Първата прожекция в понеделник вечер събра малка, любопитна и донякъде ентусиазирана публика. Отзивите в училище бяха благоприятни и във вторник тълпи тийнейджъри се криеха в гората, много от тях с бинокли, и гледаха изумени. След молитвата в сряда проповедниците се организираха и започнаха контраофанзива, която разчиташе повече на грубата сила, отколкото на хитрата тактика.

Поучени от опита на защитниците на гражданските права — хора, на които ни най-малко не симпатизираха, — те поведоха паството си към магистралата пред автокиното, като размахваха плакати, молеха се, пееха химни и бързо записваха номерата на колите, които се опитваха да влязат.

Бизнесът замря моментално, сякаш някой бе спрял кранчето. Корпоративните клечки на север бързо заведоха дело за пропуснати ползи. Проповедниците също подадоха иск и, естествено, всичко това свърши в съдебната зала на негова светлост Рубън В. Атли, пожизнен член на Първа презвитерианска църква, наследник на онези Атли, които бяха построили първия храм, и през последните трийсет години преподавател в неделното училище, наставник на клас дърти козли, които събираше в кухнята на църквата.

Разпитът на свидетелите продължи три дни. Тъй като никой тукашен адвокат не би защитил „Мажоретките“, собствениците бяха представлявани от голяма фирма от Джаксън. Дузина местни юристи пледираха срещу филма от името на проповедниците.

Десет години по-късно, докато учеше в Тулейн, Рей прегледа решението на баща си по случая. В съответствие с развитието на последните федерални дела решението на съдия Атли бе защитило правата на ищците, макар и с някои ограничения. И позовавайки се на неотдавнашна присъда на Върховния съд по дело за нарушаване на обществения морал, той бе позволил прожекциите да продължат.

Юридически решението не би могло да бъде по-безупречно. Политически не би могло да бъде по-неприятно. Никой не беше доволен. Нощем телефонът звънеше с анонимни заплахи. Проповедниците осъдиха Рубън Атли като предател. Почакай до следващите избори, заканиха се те от амвоните си.

„Клантън Кроникъл“ и „Форд Каунти Таймс“ бяха засипани с писма, порицаващи Рубън Атли за това, че е позволил подобна гадост в благонравното градче. Когато на съдията най-сетне му писна от критики, той реши да проговори. Избра за време и място неделната служба в Първа презвитерианска църква и новината бързо се разнесе, както ставаше винаги в Клантън. Пред пълната зала съдия Атли закрачи уверено по пътеката, изкачи застланите стъпала и застана зад амвона. Беше широкоплещест и висок над метър и осемдесет, а черният костюм му придаваше величествена осанка.