Джон Гришам - Наследници

Под строгия поглед на генерал Нейтан Бедфорд Форест, застанал в средата на една стая, в която времето бе спряло, Рей започна да си дава сметка, че баща му не диша. Проумя това бавно. Прокашля се, но не видя и следа от реакция. После се наведе и докосна китката на съдията. Нямаше пулс.

Съдия Рубън В. Атли бе мъртъв.

Срещу дивана имаше един стар плетен стол с прокъсана възглавничка и преметнато през облегалката разнищено одеяло. Не го използваше никой освен котаракът. Рей се стовари на него, защото това беше най-близкото място за сядане, и дълго време остана така. Чакаше баща си да започне да диша, да се събуди, да седне, да поеме нещата в ръце и да попита: „Къде е Форест?“

Но съдията лежеше неподвижно. Единственото дишане в Кленова градина беше в резултат на доста измъчените усилия на Рей да се овладее. В къщата цареше тишина, а душният въздух сякаш бе станал още по-тежък. Рей гледаше бледите ръце, отпуснати спокойно, и чакаше да трепнат поне леко. Нагоре-надолу, много бавно, докато кръвта отново запулсира и дробовете започнат да се изпълват с въздух и да го изпускат. Но нищо не се случи. Баща му лежеше изпънат като дъска, със събрани ръце и стъпала и опряна в гърдите брадичка, сякаш бе легнал със съзнанието, че тази дрямка ще продължи вечно. Устните му бяха стиснати в лека усмивка. Силният наркотик беше спрял болката.

Когато шокът попремина, заваляха въпроси. От колко време бе мъртъв? Дали го бе довършил ракът, или старецът просто бе предозирал морфина? Какво значение имаше? Дали всичко това не беше нагласено за синовете му? Къде, по дяволите, беше Форест? Не че би имало полза от него.

Останал за последен път насаме с баща си, Рей се опитваше да сподави сълзите си и обичайните мъчителни въпроси — защо не дойдох по-рано, защо не идвах по-често, защо не пишех, не се обаждах… ако не се овладееше, списъкът можеше да продължи.

Най-после Рей се надигна. Коленичи мълчаливо до дивана, склони глава на гърдите на съдията, прошепна „обичам те, татко“ и изрече кратка молитва. Когато се изправи, в очите му имаше сълзи, а не това искаше. По-малкият му брат щеше да пристигне всеки момент и Рей беше решил да не показва чувствата си.

На махагоновото писалище намери пепелник с две лули. Едната беше празна. Чашката на другата беше пълна с наскоро пушен тютюн. Беше леко топла, или поне така му се стори, макар че не бе сигурен. Представи си как съдията пуши, докато подрежда книжата върху бюрото си — да не би момчетата да видят разхвърляното, — и когато болката го пронизва, той се изтяга на дивана, посяга към морфина, за да получи малко облекчение, и се унася.

До пишещата машина лежеше един от служебните пликове на съдията. По средата му беше напечатано: „Завещание на Рубън В. Атли“ . Отдолу беше вчерашната дата, 6 май 2000 г. Рей го взе и излезе от стаята. Откри още една диетична сода в хладилника и излезе на верандата, където седна на люлката и зачака брат си.

Дали да се обади в погребалното бюро да приберат баща му, преди да е дошъл Форест? Известно време се мъчи с този въпрос, а после прочете завещанието. То беше прост документ от една страничка, която не криеше никакви изненади.

Реши да изчака до шест часа и ако Форест още го няма, да се обади в погребалното бюро.

Когато се върна в кабинета, съдията беше все така мъртъв. Това не учуди Рей. Той върна плика до пишещата машина, прегледа част от другите книжа и отначало се почувства неловко, че го прави. Но бе посочен за изпълнител на завещанието и скоро, така или иначе, трябваше да се заеме с документацията. Щеше да опише цялото имущество, да плати сметките, да легализира прехвърлянето на последните остатъци от семейното богатство на рода Атли и с това всичко щеше да свърши. Завещанието разделяше наследството по равно между двамата синове, тъй че делбата щеше да бъде чиста и сравнително елементарна.

Докато поглеждаше часовника и чакаше брат си, Рей разрови тук-там из кабинета под зоркия поглед на генерал Форест. Стъпваше тихо, защото още не искаше да безпокои баща си. Чекмеджетата на бюрото бяха пълни с канцеларски материали. На махагоновото писалище имаше куп пристигнали наскоро писма.

Зад дивана имаше голяма библиотека, натъпкана с юридически трактати, които изглеждаха непипнати от години. Лавиците бяха от орехово дърво, изработени като подарък от един убиец, пуснат от затвора благодарение на дядото на съдията в края на миналия век. Поне според семейните легенди, които по правило минаваха за чиста монета преди появата на Форест. Под лавиците имаше дълъг орехов шкаф, висок не повече от метър. Шкафът имаше шест вратички и се използваше за съхранение на разни вещи. Рей никога не бе поглеждал вътре. Диванът стоеше пред шкафа и почти го закриваше.