Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

От устата на Айк това звучеше като истинско приключение, обаче Тео не беше толкова сигурен. Когато наближи десет, той погледна към празния стол на обвиняемия. Не можеше да повярва, че Пийт Дъфи е нарушил гаранцията си, избягал е от града и се готви да живее като беглец.

Омар Чийп и Пако се върнаха и отново взеха да се съвещават с Клифърд Нане. От начина, по който клатеха глави, шепнеха напрегнато и си разменяха сурови погледи, личеше, че положението не се е подобрило. Никъде не можеха да намерят Пийт Дъфи.

Един пристав отиде при адвокатите и ги поведе към кабинета на съдия Хенри Гантри за поредното съвещание. Няколко униформени охранители си разказваха вицове до ложата на съдебните заседатели. Ставаше все по-шумно, тъй като публиката беше неспокойна и разочарована.

— Започва да ми доскучава, Тео — заяви Айк.

Още няколко човека бяха напуснали съдебната зала.

— Аз сигурно ще остана — отговори Тео.

Единствената му друга възможност беше да се върне безславно в училище и до края на часовете да страда. В подписаното от директорката разрешение ясно пишеше, че Тео с освободен от часовете до един следобед, и той изобщо не възнамеряваше да се връща по-рано.

— Ще наминеш ли следобед? — попита го Айк.

Беше понеделник, а според ритуалите на семейство Буун Тео трябваше да се отбива в офиса на Айк всеки понеделник следобед.

— Разбира се — отговори Тео.

— Ще се видим тогава — усмихна се Айк.

След като той си тръгна, Тео прецени плюсовете и минусите на положението. Беше разочарован, че най-големият наказателен процес в новата история на Стратънбърг явно се отлага и че той няма да има възможност да наблюдава гладиаторския сблъсък между Клифърд Нане и Джак Хоугън. Освен това обаче изпитваше облекчение, че Боби Ескобар няма да се окаже принуден да свидетелства и да изтъкне вината на Пийт Дъфи. Тео бе изиграл важна роля за това да насочи вниманието на съдия Гантри към Боби по време на първия процес и съзнаваше, че адвокатите на Дъфи и неговите горили, особено Омар Чийп и Пако, го държат под око. Предпочиташе да не се радва на такова внимание.

Всъщност, докато часовникът тиктакаше и тълпата чакаше, Тео стигна до извода, че внезапното изчезване на Пийт Дъфи е хубаво. Поне за него. Зарадва се егоистично.

Двама мъже на задния ред се препираха. Снижили гласове, те спореха относно позволението Дъфи да внесе гаранция.

— Обзалагам се, че вината донякъде е на Гантри — каза първият мъж. — Ако беше отказал да го освободи под гаранция, Дъфи щеше да изчака началото на процеса зад решетките като всеки друг подсъдим за убийство. Никой не излиза под гаранция в процес за убийство. Гантри се е огънал, понеже Дъфи има пари.

— Съмнявам се — възрази вторият мъж. — Защо да не позволи на обвиняем да внесе гаранция и да излезе на свобода? Той е невинен до доказване на противното, нали? Защо да хвърля зад решетките човека, преди да е осъден? Независимо дали става дума за убийство или за нещо друго. Не може да наказваш някого само защото има пари. Гаранцията на Дъфи беше един милион долара. Предоставил е свои имоти и досега никой нямаше нищо против.

Тео беше по-скоро на страната на втория мъж. Първият отговори:

— Досега ли? Точно там е работата. Гаранцията би трябвало да осигури присъствието му в съда. А него го няма. Самоволно се е отлъчил, плюл си е на петите и повече няма да го видим, понеже Гантри му позволи да излезе под гаранция.

— Ще го намерят.

— Бас ловя, че няма. Сигурно в момента е в Мексико и си преправя физиономията при някакви пластични хирурзи, забогатели от операции на очите и ушите на наркобароните. Обзалагам се, че никога няма да намерят Пийт Дъфи.

— А аз залагам двайсет долара, че след месец той ще е отново тук, в затвора.

— Добре, двайсет долара.

Настана оживление и приставите скочиха на крака. Адвокатите се изнизаха от кабинета на съдия Гантри и заеха местата си. Зрителите се пръснаха по седалките и притихнаха.

— Всички да седнат — извика един пристав.

Съдия Гантри удари силно с чукчето и нареди:

— Тишина в залата! Въведете съдебните заседатели, моля.

Беше единайсет часът. Съдебните заседатели влязоха един след друг в залата и заеха местата си в своята ложа.

След като те седнаха, съдия Гантри изгледа строго Клифърд Нане и попита:

— Господин Нане, къде е подсъдимият?

Нане се изправи бавно и отговори:

— Не знам, ваша чест. Договорът ми с господин Дъфи изтече в десет и половина снощи.