Джон Гришам: Бялата къща

— Долар и шейсет на петдесет кила — обяви дядо.

Мистър Спрюл се намръщи и погледна жена си. Двамата промърмориха нещо.

В този момент от ритуала се вземаха бързите решения. Ние трябваше да преценим дали искаме тези хора да живеят у нас. А те трябваше да приемат или да отхвърлят заплатата.

— Какъв е памукът? — попита мистър Спрюл.

— Стоунвил — отвърна дядо ми. — Вече е узрял. Лесно ще се бере.

Мистър Спрюл можеше да се огледа и да види отворените кутийки. Досега слънцето, земята и дъждът ни бяха помагали. Разбира се, дядо се тюхкаше за някакви ужасни валежи, предсказани в „Алманах на фермера“.

— Долар и шейсет вземахме миналата година — каза мистър Спрюл.

Разговорите за пари ме отегчаваха, така че тръгнах по бялата линия да разгледам ремаркето. Неговите гуми бяха дори по-износени от тези на камиона. Едната беше почти сплескана от тежестта. Добре, че пътуването им свършваше скоро.

В единия ъгъл на дървената обшивка седеше много красиво момиче. Тъмната й коса беше опъната назад, а очите й бяха големи и кафяви. Беше по-млада от майка ми, но къде-къде по-голяма от мен. Аз я зяпах, без да мигам.

— Как се казваш? — попита тя.

— Люк — отвърнах аз и сритах един камък. Бузите ми тутакси пламнаха. — А ти?

— Тали. На колко си години?

— На седем. А ти?

— На седемнайсет.

— Откога се возиш в това ремарке?

— От ден и половина.

Беше боса, а роклята й беше мръсна и много тясна — прилепнала по краката й чак до колената. За пръв път оглеждах момиче. Тя ме наблюдаваше с разбираща усмивка. На една щайга до нея с гръб към мек беше седнало дете, което се обърна бавно и ме погледна така, сякаш не съществувах. Имаше зелени очи и покрито с черна сплъстена коса чело. Лявата му ръка висеше безпомощно.

— Това е Трот — каза Тали. — Той не е добре.

— Здрасти, Трот — поздравих го аз, но той извърна поглед. Държеше се така, сякаш не ме е чул. — На колко е години? — попитах Тали.

— На дванайсет. Той е сакат.

Трот рязко се обърна с лице към ъгъла, а лявата му ръка се залюля безжизнено. Моят приятел Диуейн казваше, че планинците се женели за братовчедките си и затова имали много увредени деца.

Тали обаче изглеждаше страхотно. Тя погледна замислено полята с памук, а аз отново се възхитих на мръсната й рокля.

Разбрах, че дядо и мистър Спрюл са се спогодили, защото камионът потегли. Аз минах край ремаркето, покрай младежа в каросерията, който се беше поразмърдал, но пак гледаше асфалта, и застанах до дядо.

— Тринайсет километра натам, завивате покрай една изгоряла плевня и после още десет километра до река Сейнт Франсис. Първата ферма след реката вдясно.

— Близо е до река? — попита мистър Спрюл, сякаш го пращаха в блато.

— Да, но земята е хубава.

Мистър Спрюл отново погледна жена си, а после се обърна към нас:

— Къде да разпънем палатките?

— Ще видите едно сенчесто място отзад до силоза. Там е най-добре.

Гледахме ги как се отдалечават — камионът им дрънчеше, гумите им играеха, кашоните и тенджерите подскачаха.

— Май не ти харесаха, а? — попитах аз.

— Защо, добри хора са. Просто са различни.

— Имахме късмет, че ги намерихме, нали?

— Да.

Колкото повече помощници, толкова по-малко памук щях да бера аз. През следващия месец щях да ходя на полето по изгрев, да мятам през рамо един триметров чувал, да огледам за миг-два някой безкраен ред памук, по-висок от мен, а после да тръгна по него и да се изгубя. Щях да бера памук, да късам с равномерни движения пухкавите топчици от разпукнатите кутийки и да ги тъпча в чувала, щях да се боя да погледна реда и да си спомня колко е безкраен, щеше да ме е страх да охлабя темпото, защото някой можеше да забележи. Пръстите ми щяха да се разкървавят, вратът ми щеше да изгори, а гърбът ми щеше да се схване.

Да, исках много помощници на полето. Много планинци, много мексиканци.

Памукът чакаше и дядо ми губеше търпение. Макар все още да караше камиона с най-подходящата според него скорост, той беше неспокоен, защото по другите ферми край пътя имаше работници, а в нашата не. Нашите мексиканци закъсняваха с два дни. Отново паркирахме до бакалницата на Поп и Пърл и аз отидох с дядо до кафенето, където той се сдърпа с отговорника за сезонните работници.

— Спокойно, Илай — каза човекът. — Всеки момент ще дойдат.

Дядо обаче не можеше да се отпусне. Отидохме пеша до магана в края на града — пътят беше дълъг, но на дядо не му се щеше да хаби бензин. Между шест и единайсет сутринта беше набрал близо сто кила памук и все пак вървеше толкова бързо, че едва го настигах.